Книжарничката на острова

„Книжарничката на острова“

Ориг. заглавие: "The Storied life of A. J. Fikry"

Автор: Габриел Зевин

Превод: Паулина Мичева

Изд.: „Кръгозор“ (2014)

„Знам за какво служат думите.

Освобождават ни от чувствата.“

Човек е това, което оставя след себе си. Може би някой някога го е казал и може би има известна доза истина в тези думи, но това бе едно от първите неща, които ми хрумнаха, след като прочетох „Книжарничката на острова“. В оригинал заглавието ѝ звучи по друг начин, поставяйки ярко акцента върху само един от персонажите. Но те са няколко реално и на всеки един от тях е отделена значителна доза внимание. И историята, в крайна сметка, на всеки един от тях се върти около едно общо пространство, около този „свещен храм“ - книжарницата. А книжарницата е това, което оставя след себе си Ей Джей Фикри.

Книгата разказва именно за неговия живот, докоснат от този на, както вече споменах, няколко други герои. Историята му (като името, впрочем) притежава както обикновени, почти тривиални елементи, така и някои изключителни такива (самата книга като че ли е такава - в едни моменти изумява, в други сякаш отегчава) - наскоро овдовял мъж, преминаващ през изключително труден период в живота си (при това и пие), който в същото време тича, грижи се за книжарницата си (по не особено грижовен начин, поне не и в началото), егоцентрик, който държи единствено на собственото си мнение... докато не се появява малкото „чудовище“ на прага му, а това дете (очаквано (в хубавия смисъл, разбира се)) преобръща не само живота му, но и самия него. Винаги е приятно да се види такава промяна у хората и Ей Джей не е изключение от правилото. Малката Мая пък е истинско съкровище, докато е все още дете, и е наистина чудесно преживяване да се види светът (книжарницата) през  погледа на невръстно, отворено за всичко наоколо, същество. 

За съжаление, акцентът на книгата твърде много залита в любовната зона (а се надявах, че по-скоро ще гравитира около нея, но както и да е), но пък за всеки влак си има пътници и със сигурност ще има хора, които биха се влюбили в отношенията между Ей Джей и Амелия - най-малкото защото са едновременно различни, и еднакви и защото отношенията им не са точно бурни (все пак минават четири години след първата им злощастна среща), но все пак я има и онази... 'де да знам, тръпка, може би (не се чуствам много комфортно тук, съжалявам), когато все пак става ясно накъде им отиват работите. И докато в първата част на книгата книжарницата определено беше константно присъствие в целия фон, след това нещата малко се размиват. В началото на историята беше ясно, че в полезрението на Ей Джей има място единствено за горчилката след смъртта на жена му и книжарницата (която пък е и постоянен спомен за покойната му съпруга), то след появата на Мая хоризонтът пред него определено се разширява - но все пак не изключва „Айлънд Букс“. Краят със сигурност е обещаващ за китното местенце и наследството ще продължи (представям си го като място, което в продължение на години и години си сменя собствениците, но тя - книжарницата - все още си е там... готино нали?; е, и аз като всеки читател обичам книжарниците - не ме съдете).

Говорейки за края на книгата обаче, не мога да не спомена разговора между бащата и дъщерята. Без да издавам много, ще кажа само, че това е един от най-истинските диалози между персонажи, които някога съм чела (а аз дори не си падам много по толкова явна драма). Причината може би се крие във факта, че на много хора (включително и на мен) им се е случвало нещо подобно и, без да степенувам предполагаемите ситуации, ще отбележа просто, че винаги е трудно.

А това, което най ми хареса може би, бяха откъсите (изповеди?), подобни на кратки бележки и ревюта, в началото на всяка глава (и може ли за момент да се полюбуваме на корицатa?).

Като цяло, историята е приятна и притежава своето книжно очарование (чудя се кога ли ще я превърнат във филм). И, разбира се, известна доза вдъхновение, защото определено, ако имам време, скоро ще посетя някоя книжарничка (пак).

Град на Стълби

„Казваме им да забравят, но могат ли? Ние можем ли? Може ли някой?“

„Град на Стълби“

Автор: Робърт Джаксън Бенет

Превод: Милена Илиева

ИК „Бард“, 2015

„Град на стълби“ определено е любопитна книга. Поне у мен предизвиква такова чувство - може би донякъде поради факта, че рядко съм се сблъсквала с ърбан фентъзито като жанр (а според мен тази книга си е такава, въпреки че отчасти създава усещането и за криминален трилър), може би и поради странната ѝ, философски ориентирана (в известен смисъл) тематика.

Историята разказва за Шара Тивани, супер таен агент, проследявайки стремежа ѝ да разреши една загатка и да открие един убиец. Действието се развива, както подксазва заглавието, в град на стълби (съвсем буквално) или, иначе казано, Баликов - столица на западналия Континент (сега под властта на Сейпур, който пък до преди 75 г. е бил колония именно на въпросния Континент). Сравнително плавно се развиват нещата и малко по малко авторът загатва каква ще е развръзката накрая, като някои от обратите са дори твърде очевидни. В повечето случаи това не пречи на удоволствието от четенето, но всеки си има своите си предпочитания до колко харесва или не предположенията за дадени герои да се оказват верни.

Сюжетът, като цяло, не е кой знае колко уникален, но героите в него все пак правят впечатление. Шара не е типичната красавица, каквато сме свикнали да срещаме масово в литературата, но пък е устремена и интелигентна и, най-вече, способна. Като че ли имах малко по-големи очаквания за нея, но все пак Шара започна силно и завърши силно (и само следващата книга може да покаже дали неразкритият до сега потенциал ще бъде разгърнат до край). „Съюзниците“ на Шара са кой от кой по-колоритни - млад асистент (уморен и отегчен от асистентската работа (не е кой знае какво присъствие на сцената, но все пак си струва да се спомене)), градският губернатор (тя пък е уморена от губернаторската работа и единственото ѝ желание е да се махне (за предпочитане с цигара в уста)) и личният „секретар“ на Шара - Зигруд. Зигруд е може би един от най-фентъзийните елементи в книгата - типичен северняк (разбирай: много едър и много силен), с тежко минало, в което се крие нещо, което не би изненадало нито един верен фентъзи фен (предполагам малко ще са тези, които ще се оплачат от този обрат просто защото е класика в жанра). Накратко - чиста природна сила в човешка форма (освен това е и забавен на моменти по онзи леко абсурден начин, който така добре пасва на фентъзито (и неговите поджанрове)). Навярно може да се каже, че авторът леко е преекспонирал образа, но на фона на цялостната обстановка всеки по-типичен фентъзи елемент би изпъквал твърде ярко. Включително и магията впрочем, доколкото я има, тъй като тя е пряко обвързана с Боговете (които пък са мъртви, ама не съвсем, както става ясно още от анотацията; а самата магия, съвсем в тон с атмосферата е просто наричана „чудо“ - съвсем подходящо, както бихте се убедили и сами). В това отношение обаче Робърт Дж. Бенет определено си е развихрил въображението и доколкото имам някакви наблюдения разнообразието тук със сигурност би се харесало на доста читатели (на други пък може би не; зависи кой в каква фентъзийна посока залита).

Говорейки за магията и Боговете, трябва да спомена задължително, че основната тема - или по-скоро теми - са вярата, знанието, културата, историята и колективната памет. Всичко онова, което прави от народа народ, което сплотява и обединява и, макар да не ми допада съвсем начинът, по който е подходил авторът на моменти (а някои части значително ми харесаха), смятам, че историята предлага достатъчни поводи за размисъл. Другото интересно (макар и не кой знае колко „ново“) е, че се набляга върху господството над всичко това, тяхната забрана (с цел пълно отричане и забвение) и потисничеството, както и върху неименуемата човешка черта да повтаряме собствените си грешки (сякаш да си играем на богове никога не е свършвало зле). И в крайна сметка да се окаже, че не сме толкова различни едни от други, колкото си мислим. 

Обаче (и това е негативната страна на монетата) въпреки някои наистина красиви описания, изпълнение със смисъл и послание, всичко е представено твърде директно на читателя (поне за моя вкус), като за това допринася и употребата на сегашно време (ПРЕЗ ЦЯЛАТА КНИГА !!! (е, с много мънинки изключения). Сякаш всяко изречение ми крещи: „Виж ме колко съм важно, обърни ми внимание, случват се важни, много важни работи сега, в точно този момент, виж ме, прочети ме!“ Не, че не свикнах де, ама не е там въпросът). Също така, имайки предвид тематиката на книгата, героите (особено един определен персонаж) и цялостната идея... няма как да не ми хрумне веднага определението„модерна“ по отношение на книгата „Град на стълби“, следвайки абсолютно социалните тенденции от последните години. И докато в това няма нищо лошо по принцип, все пак ми се ще този вид романи да не бъдат представяни по начин, който сякаш цели задължително да ни се хареса (подобно на „Луната, която убива“). Защото, имайки предвид светът, в който живеем, тези социални теми (дискриминация, верски фанатизъм и прочее) безспорно заслужават своето централно място в литературата. Но на мен обаче по ми се ще героите и житейските трудности, през които минават, да дадат повече простанство за абстрактна мисъл и въображение, да разкриват различни нюанси и пластове, така че да ни подтикват да разширяваме възприятията и кръгозора си.

Но както и да е! Това дойде в повече нали?

TL,DR: Книгата е хубава и не случайно е номинирана за наградата „Гемел“ (2015 г.). Моята оценка е 3/5 (може би 3,5/5).

р. Солда в град Баликов

И нещо любопитно - на личния сайт на автора може да разгледате още илюстрации като горната, разкриващи развалините на красивия Баликов.

„Времето смълчава всички и всичко. Боговете явно не правят изключение“

"- Добре де, но вие какъв сте?
- Човек, предполагам. Човек, който иска да помага на други хора“

„Зигруд е чук в свят от пирони, знае го и друго не му трябва“

"- Намеквате - лекарят вдига вежди, - че дрейлингите по принцип не страдат т измръзване, никога?
- Ами, понякога е студено - отвръща Зигруд и отпива голяма глътка вино, - друг път е по-малко студено."

Сейлъмс Лот на Стивън Кинг

„Сейлъмс Лот“ в Гуудрийдс

„Сейлъмс Лот“ в сайта на изд. „Плеяда“

Рейтинг: 4/5

Започнах да чета „Сейлъмс Лот“ почти на шега, докато се чудех с какво да убивам времето през един неособено действен следобед. Беше в началото на работната седмица, а почти всяка такава при мен обикновено е твърде летаргична през първите един-два дни (шшшт, тихо), и обикновено се спирам на среднокачествена (дори понякога под „средно“) литература (за да запазя все пак някаква работна кондиция, което иначе би ми било невъзможно, както имам навика да отлитам извън себе си, докато чета; което, не се съмнявам, се случва при всички). Стивън Кинг обаче не се вписва в тази категория и това си личи още от първите няколко реда.

Отдавна трябваше да прочета нещо на Майстора (за бой съм си, признавам, че чаках толкова дълго), но за всяко нещо навярно си идва точният момент, в който да бъде свършено. Вълната на хорър литературата явно сега е решила да ме достигне… или най-малкото вълната на Кинг. А доколко е хорър… е, ще видя със следващите произведения, когато стигна до тях, защото ми се струва, че определяйки романите на Стивън Кинг само като „хорър“, бихме ги ограничили в прекалено тесни граници (дали съм права обаче, все още не знам).

Както и да е. Минавам по същество.

Книгата започва загадъчно с един висок мъж и едно дете (които не са в роднинска връзка), като много старателно се намеква за нещо ужасно, случило се преди време, без да се споменава какво точно е то. Като дим в стаята, който едвам докоснеш – и се размива. Докато действието не се прехвърли назад и не ни постави в началото на историята на Бен… терзан от друга една случка, отново случила се години по-рано, станала възможна пък заради друга, съвсем различна история. История, въртяща се около една къща, в която къща се е случило нещо доста гадничко (меко казано). Малко оплетено звучи, нали? Е, само в началото, и само на пръв поглед.

Действието върви малко бавно в първата половина на романа, но след това сюжетът бързо набира скорост и, като всяка добра книга, не те оставя да отлепиш очи от страниците ѝ (от Киндълчо, в моя случай), докато не стигнеш до края.

Стилът на Кинг е увлекателен, с невероятни метафори и сравнения, които рисуват живи образи в съзнанието на читателя. Знам, че звучи като анотация, която, както често става, съвсем бегло се докосва до реалността на книгите (затова и не винаги се осланям на тези кухи описания), но пък в случая всяка думичка е напълно вярна. И недостатъчна, за да оцени в пълна степен разказа. И освен всичко друго, останах приятно очарована, откривайки хумор там където въобще не очаквах, в моменти, в които навярно това би било последното чувство, което трябва да мине през човек, четящ за подобни ужасии (или пък аз съм по-скоро сбъркана (не, че ми пука)).

Разбира се, зловещата емоционалност малко се притяпва поради простия факт, че темата за вампирите отдавна е изчерпана (или изтъркана по-скоро). Да, ама книгата не е писана онзи ден (и това си личи, разбира се… 1975 г. е доста отдавна), което в никакъв случай не разваля удоволствието от четенето. Дори напротив – изненадващо освежаващо е да четеш за вампири, които наистина искат да ти изсмучат кръвчицата (и не са вегетарианци), които миришат на гнило и смърт (а не блестят на слънце), които съвсем реално могат да втълпят неприятни – къде страшни, къде тъжни – образи в съзнанието на читателя (а не тийн увлечения за вечен живот с красавец/ица до теб). Не казвам, че историята ме накара да се уплаша (честно казано, не знам дали целта на Стивън Кинг е да плаши читателите си), но определено пробуди… лоши асоциации. И от това преживяването стана още по-хубаво.

Най-важното, според мен, е, че бисерите в историята са не оживелите мъртъвци или леко

Господин Барлоу.
Кадър от екранизация на Сейлъмс Лот (1979?)

смеховатият господин Барлоу (в литературата има далеч по-добре изградени „злодеи“… а и отново казвам, не мисля, че ролята на този персонаж е да буди някакъв неопределим ужас, не и в нашето съвремие при всички случаи), а историята на всеки един отделен герой в това малко, закътано и закостеняло градче. Навярно много може да се каже за този тип селища в забутаните райони на САЩ, аз обаче ще се въздържа. Книгата говори достатъчно красноречиво за това какво може да се случва зад четирите стени на привидно един нормален дом… и всеки може сам да си направи изводите, защото събитията далеч не са завоалирани или захаросани. Хареса ми, също така, как добре си кореспондират свръхестественото зло, вярата, която идва в миговете на страх и нужда, вярата, която рязко си отива в същите тези мигове… и злото, което се крие във всеки един човек, в една или друга степен. Някои от описаните сцени могат да уплашат в много по-голяма степен читателя, без да има и грам намек за нещо свръхестествено, просто защото тези неща се случват и всички сме слушали (или дори виждали) за тях нееднократно. И ще продължаваме да го правим за нещастие. Тук отново се сещам за господин Барлоу, който сам признава, че е стар, по-стар от Църквата на отец Калахан – той е свидетел на делата човешки (и делата мерзки?). Това е по-важно, отколкото дали спи в ковчег, дали буди кошмари и как предпочита кръвта – топла и сладка, или студена и подсолена? Може би с малко пипер? (спирам)

Дани Глик и Марк Петри
Кадър от екранизация на Сейлъмс Лот (1979?)

Едно от нещата, които най ми допаднаха (и това няма как да бъде пропуснато просто) е идеята, че едно малко момче може да се справи с оживелите ужасии много по-добре отколкото един възрастен човек. Защото съзнанието на детето е отворено, въображението работи и за него чудовищата от гардероба все още са реални. Същата асоциация може да се направи и с писателя и учителя по литература (хора на изкуството), лекаря с нестандартно мислене или свещеника, който винаги е проявявал интерес към различното и свръхестественото, напук на църквата и всичко. Учудвам се само, че жената, която рисува (нарочно изписвам героите по този начин), до сетния си миг се блъскаше в преградата на собственото си съзнание, на ограничената реалност на възрастните. Тъжно, наистина. И благодарение на началото на книгата, на читателя му е спестено чуденето кой ще умре и кой ще остане жив – не е и необходимо в случая (е, малко тъпо ми стана, че симпатичното докторче, Джими?, трябваше да умре, но какво да се прави; поне смъртта му е прилична).

Трябва да отбележа все пак, че „Сейлъмс Лот“ не е съвсем без своите ръбати местенца. Множеството герои обърква, защото голяма част от тях виждаме за кратко, после се връщаме към техните истории след сравнително голям период от време и е нормално човек в първия момент да се зачуди кой беше този и за какво аджеба се бореше. С изключение на някои персонажи, както вече посочих, които няма как да бъдат забравени така лесно. Някои от описаните събития също будят известно… недоумение в мен (пък може и аз да съм не доразбрала или пък да има грешка в превода?). Например защо му е на един вампир да се заключва отвън? По-уместно е да се залости отвътре, нали все пак целта е да си опази тялото (трупа)? Но както и да е, това далеч не е важно, нито пък ми пречи особено. Любовната… връзка между Бен и Сюзън, от друга страна, беше малко „де да знам“. Сякаш не си представях Стивън Кинг като да пише подобни романси, макар и трагични. От известните негови думи „имам сърце на малко момче… в буркан на шкафа“ (не претендирам за точност) до любовта от пръв (почти) поглед? Предполагам, че в крайна сметка в него се крие една малко, сладко кученце (или котенце, според вкуса). Но пък от една прочетена книга, не мога да съдя със сигурност.

Краят, също така, смятам, че е съвсем уместен. Край и начало, един вид, защото няма край без начало, нито начало без край… (няма да направя очевидната асоциация, не-не).

„А ако не бръмчат коли и самолети, ако никой не е излязъл в гората западно от градчето да стреля по яребици и фазани, ако единственият звук е бавното туптене на собственото ти сърце, тогава можеш да чуеш и още един звук — звука на живота, който бавно се размотава към своя цикличен край, очаквайки първия зимен сняг да го оплаче и покрие с бял саван.“

„Той леко потръпна, сведе очи към яркозелената пластмасова трева и се зачуди защо ли трябва да я включват във всяко погребение. Та тя приличаше точно на това, което си беше — евтина имитация на живот, прикриваща категоричната безвъзвратност на буците тежка кафява пръст.“

„Сам. Да, това беше думата, най-ужасната дума в английския език. Думата „убийство“ бледнее пред нея, а думата „ад“ е просто жалък синоним…“