събота, 26 септември 2015 г.

Светлината, която не виждаме

Светлината, която не виждаме
Автор: Антъни Доер
Превод: Пламен Кирилов
Издателство: Сиела (2015)
Жанр: Историческа







Не бях сигурна точно какво да очаквам, избирайки да прочета „Светлината, която не виждаме“. Анотацията говори за сляпо френско момиче и немско момче, което е част, разбира се, от немските войски. Периодът, през който се развива действието, е преди, по време и след Втората Световна война - факт, който би трябвало достатъчно да разкрива за духа на книгата.
На пръв поглед, това ще е или една мрачна история за преживните ужаси и чудовищни зверства, за които човек очаква да чете, щом се разказва за война, или ще се тръгне по другата ос - французойка и германец, които се влюбват и, преживявайки всичко, завършват с някакъв хепи енд. Любопитното е, че донякъде всичко това е вярно (само донякъде), но истината е, че книгата е много, много повече от просто история за войната или просто история за момче и момиче, намиращи пътя си един към друг. Защото не само Мари-Лор и Вернер са в центъра на сюжета, въпреки че сами по себе си те са достатъчно пленяващи като герои, макар и малко романтично представени. За мен беше изключително удоволствие да чета за света през слепите очи на Мари-Лор - тя не вижда, но усеща толкова много, в пъти повече от останалите, възприятията ѝ са напълно различни и обогатени, а въображението ни, поведено от нейното, наистина полита, колкото и клиширано да звучи... но още по-голямо бе удоволствието да чета за Вернер. Неговата действителност е по-достоверната, по-жестоката, по... изстискващата. Хареса ми това, че рядко ужасите, за които всички знаем, че са били нормалността по време на войната, са описани директно - в повечето случаи те са загатнати или скрити, но и точно по този начин са своеобразно акцентирани. 

Както вече споменах, има и други герои, които грабват вниманието (и сърцето) и, ако трябва да поставяме някакви граници, те са и от двете страни на барикадата. Показано е човешкото лице на войната и хората, които не просто преживяват тази чудовищна несправедливост (защото какво са виновни невинните, независимо тяхната националност?), а които оцеляват. И, в крайна сметка, продължават, дори и гонени от спомените. Хареса ми и фактът, че немците (особено военните) не са напълно демонизирани. Всяка монета си има две страни - можеш да убиваш хора, но едновременно с това да обичаш класическа музика. Какво показва това, всеки сам може да си направи заключенията. Хубавото на „Светлината, която не виждаме“ е, че оставя достатъчно пространство за читателя да абсорбира случилото се и да си направи собствената интерпретация за прочетеното. В Goodreads повечето ревюта са положителни наистина, но попаднах и на някои отрицателни - в едно от тях се казваше, че основната негативна черта е фактът, че героите не са изправени пред морални дилеми и решения. И това е така донякъде, наистина. Но, според мен, от това историята не губи. Защото Мари-Лор през една голяма част от същинската война живее в статика, разваляна единствено от кратките разходки, които предприема в Сен Мало, а Вернер е не какъв да е, а войник. Дори и да се занимава основно с радиопредаватели (и другите технически неща, които не запомних съвсем), той все пак е там. Въре. Във Войната. Не искам да се повтарям излишно, но липсата на конкретика в това отношение само изостря ососбеното, пърхащо усещане за нешо, което не е съвсем наред, особено имайки предвид паралелите с детството му (Юта, радиото, предаването, което слушат) и другаря му от школата - Фредерик (който обича птици - сещате се, те имат криле и летят, реят се високо и далеч от хората, които вършат лоши, много лоши неща). 

В началото си мислех, че трудно ще пиша за тази книга, но се оказва, че има доста  какво да се каже за нея. Няма да се разпростирам още дълго, но непременно ще спомена за невероятно красивата проза и лекия като полъх стил (в оригинал, не се съмнявам, ще е в пъти по-завладяваща). Дори всичко останало да е под въпрос, дори да греша за героите, за посланията, за войната, за всичко... едно нещо е ясно като бял ден и то е, че рядко има книги с толкова изящно написани описания и диалози. 

Едно нещо не ми хареса съвсем - диаманта в историята. Защото всичко останало бе така ярко и живо, че самият скъпоценен камък някак избледня и посивя (пък струва колкото няколко Айфелови кули), а ролята му (акцентирайки на това кое наистина е ценното) в известна степен се разми. Но, от друга страна, може би така е по-добре.



четвъртък, 10 септември 2015 г.

Моята прекрасна книжарничка

Моята прекрасна книжарничка
Автор: Петра Хартлиб
Превод: Алеко Дянков
Изд.: „Сиела“ (2015)

„Притежаваме значи книжарница.“




There's a book, book here, and a book book there. Here book, there book, everywhere book book... Съжалявам. Веднага щом прочетох книгата, тази глупотевини ми се намъдри в мислите (и късмет, ако скоро вземе, че излезе оттам). Но е прекрасен този образ нали? Книги отдолу догоре, от левия край до десния край, на малки и големи купчинки, пръснати безразборно или в азбучен ред... с някакъв намек уж за жанрово разделяне. Увлекателна мисъл, която не би дала мира никому (смисъл, в хубавия смисъл... разбрахте ме), който обича книгите и книжарниците и всичко, свързано с книги и книжарници. Та дори това да ти носи един куп други проблеми.

http://www.hartliebs.at
За това и разказва „Моята прекрасна книжарничка“ - истинска история, за истинска книжарка (да, да, оше ги има, макар и в Австрия... предполагам и тук някъде все още се срещат), с истинските тегоби и радости, вървящи ръка за ръка с това тежко предизвикателство, наречено „сбъдването на една мечта“. Дали всичко се е случило така, както го описва Петра Хартлиб или е поръсила щипка-две пудра захар (най-вероятно дори и малко повече, не я съдим), няма никакво значение - ясно е, че едно такова начинание няма как да започне леко и да се развие без да се удря постоянно в малки или големи ръбати проблемчета. 
Дори и да ти дадат щедро заем от банката. 

blog.buecherfrauen.de
Пък и може би помага фактът, че в Австрия хората все още ходят в книжарници и купуват на място (и редовно)? Книгата говори и за този проблем, включително и бясното развитие на електронната търговия (в България може и да си нямаме Амазон, но пък се сещам поне за десетина сайта, от които мога да си поръчам дадено заглавие... май че без дори да броим електронните страници на издателствата; представям си в другите страни какво е). Хареса ми доста и това, че клиентската група със стабилна покупателна способност са хората в т.нар. сребърна възраст. Честно казано, с риск за здравето на баба ми. не бих ѝ споделила колко пари съм дала за книги през последния месец. Но както и да е. Не му е времето, нито мястото да се сравняваме с Австрия или друга държава. 


Идеята е друга, а именно че  „Моята прекрасна книжарничка“ е една весела, лека, приятна и завладяваща история за любовта към книгите и книжарниците, за смелостта да преследваш мечтата си и за волята да продължиш въпреки всичко. И за хората, разбира се, които споделят същата тази страст.




неделя, 6 септември 2015 г.

Fool's Quest

Автор: Робин Хоб
Издателство: Harper Voyager, Del Rey 
Година: 2015
Рейтинг: 5/5

Среща с отдавна чакан приятел. Близък, роднина, семейство... част от мен дори. Само така мога да определя преживяното благодарение на най-новата книга за Фиц. 



Робин Хоб наистина умее да въздейства по удивително уникален начин, разказвайки за живота на своите герои и особено този на любимият ни (ми) убиец и неговия Шут (Любими!). Трудно мога да резюмирам сюжета и емоциите от прочетеното, защото е важно да се знае колко дълбоко обвързани са тези развръзки с предните книги - както за самия ФицРицарин, така и тези, разказващи за Живите кораби (Liveship Traders) и Търговците от Дъждовитите гори (The Rain Wild Chronicles). Дори на моменти читателят може да се обърка сред морето от герои и техните лични истории, но имайки предвид стила на писане на авторката, това не е толкова сериозен проблем. Всичко си идва на мястото, в точното време и на точното място.
Сюжетът на Fool's Quest  продължава оттам, където приключи Fool's Assassin.  - Фиц е в Бък с Шута, борейки се да спаси живота му, докато малката Пчеличка ("Bee" - англ.ез.) е отвлечена от мистериозните Бели с техните наемници от Халкида. Действието върви донякъде бавно, разкривайки ни от една страна тежките изпитания, на които е подложено малкото момиче, а от друга - промените, пред които Фиц трябва да се изправи, докато се намира в столицата на кралството. Докато в един момент новините не го застигат и читателят става свидетел на най-големия ужас, който може да преживее един родител - знанието, че нещо е отнело най-скъпоценното ти и ти нито си могъл да направиш нещо, за да го предвидиш или предотвратиш, нито сега можеш да се задействаш и предприемеш някакви действие просто защото нямаш никаква отпрватна тичка, никавка следа, която да последваш. Това е истинската сила на Робин Хоб - да ни разкрие в най-пълни багри бурята в главата на Фиц по такъв начин, че сякаш самият читател изпитва всичко онова, което бушува в героя. Затова и самият той ни е толкова близък и усещането да чета отново за него... е просто невероятно наистина. По същия начин се чувствах и миналото лято, когато излезе първата книга от тази нова поредица, несъмнено същото ще е чувството и догодина, когато ще бъде готова (надявам се) и следващата (и навярно вече наистина последна; мисъл, която ме изпълва със страх и ужас, както при малко други поредици).
Вярно, че действието върви донякъде бавно. Има един период, някъде след средата на книгата и по към края вече, когато сякаш всичко е застинало, мъртво дори. Фиц е в безизходица и, съответно, читателят също се чувства така. Но това не е онова протяжно чувство, каквото човек изпитва, когато страниците са изпълнени с безсмислени и несъдържателни изречения (а този ефект може да се постигне и дори привидно всеки абзац да описва някаква битка), а напълно съзнателно усещане за,.. празнота. И сетне нещата започват да се случват - и то по какъв начин само! Както и в предната книга, така и в тази, не мога да си обясня как е възможно Робин Хоб да има силата да напише такъв финал и да остави читателите си без нищо друго, освен жаждата и разяждащият глад да прочетат продължението, да видят каква ще е развръзката... но уви. Изисква се определена и много особена авторова... жестокост... да подложиш читателите си на това. И колкото и влудяващо да е чувството, това само прави преживяването още по-вълнуващо.

А Фиц, дори и да е душата на историята, далеч не е единственият персонаж, по който сърцето на читателя тъне в тъга и ярост заради прежияваното. Почти всички останали герои, които са ни така или иначе почти до болка познати, преминават през различни промени и изпитания, заради които ни боли и тъгуваме заедно с тях... А дори не всички от тях са хора! Което ме кара да си спомням за Нощни очи и колко осезаемо се усеща неговата липса - чувство, което напълно нарочно, според мен, авторката посажда у своите читатели, с цел, която навярно тепърва ще се разкрива пред нас. Или поне така изглежда, защото отсъствието му е превърнато почти в осезателно присъствие чрез спомените за него, чрез „разговорите“ с него. Изключително любопитен е този ефект - Нощни очи беше невероятно силен образ и смъртта му, отстъствието му от живота на Фиц, сякаш укрепва усещането за него, вместо обратното - да набляга на безвъзвратния факт, че него вече го няма. Всичко това навежда на мисълта за тов а колко силен може да е споменът за обичаните от нас хора и доколко тяхното присъствие, макар и имагинерно, може да ни съпъства в живота и дори помага.
Накратко - книгата е едно страхотно продължение на приключението, започнало преди двайсетина години. Няма друго подобно усещане - да преживееш цял един живот с персонаж, израснал пред очите ти, съзрял и остарял, със своите болки, страхове и радостни мигове. Книгата може и да си има своите недостатъци („недостатъци“, но доста силно казано) откъм време и развитие на сюжетната линия, но емоционалният аспект на историята преобладава и завладява читателя до такава степен, че всичко останало буквално бледнее пред него. И имайки предвид, че това навярно е началото на края... прави сюжетът на книгата в пъти по-въздействащ от нормалното.