събота, 23 април 2016 г.

Монахът на Матю Грегъри Луис

Монахът
Автор: Матю Грегъри Луис
Издателство: Deja Book (Ciela), 2016
Превод от английски: Слави Ганев
Превод на поезията: Слави Ганев и Радостина Горанова

"Монахът" на М. Г. Луис е от онези произведения, които задължително трябва да присъстват в библиотеките и за които хората трябва да бъдат горещо насърчавани да прочетат. Не случайно романът се определя като "явление" в литературата, новаторство и "взрив", породил не един жанр след себе си. 
Каквото и да кажа аз лично за тази книга обаче, не би било достатъчно (а и съм поизгубила тренинг в литературните анализи, пардон, интерпретативни съченения (или накрая станаха "коментари"? Както и да е.)). Прекрасният предговор, написан от Слави Ганев, хвърля достатъчно светлина върху условията и атмосферата, сред които е писана историята, върху автора, както и върху самия роман. Препоръчвам силно този анализ да не се прескача, а да бъде прочетен внимателно, заедно с всички обяснителни бележки, съпътстващи повествованието.
По отношение сюжета на "Монахът", мога да кажа, че веднага си направих асоциация с брилянтната класика "Декамерон" от Джовани Бокачо. Разбира се, двете произведения трудно биха могли да бъдат сравнявани (едното почива върху комедийното и сатеричното, другото - върху готиката), а и минаха повече от десет години откакто прочетох "Декамерон". Но все пак си струва да се отбележи, че и тук се отправя критика към църквата (католическата), към нейните предразсъдъци и догми, които налага на обществото. Фокусът обаче в "Монахът" е не върху социалното, а върху личностното. Разглежда се самият човек, със собствените му слабости и страсти, задълбочава се силно върху душевността, личните дилеми и страдания. А чрез индивида се гради и цялостният образ на обществото, в центъра на което е църквата, разбира се. Направиха ми много силно впечатление добре изградените герои, донякъде уникални, донякъде кореспондиращи един с друг. Хареса ми и релацията добро-зло, в своя свръхестествен смисъл, на фона на чисто човешките злоба и доброта.
Разбира се, главният герой на романа - Амброзио - оставя най-силен отпечатък в съзнанието на читателя. Той извървява целия път от праведността към грехопадението, подведен от един друг образ, този на Матилда, която сама по себе си е интересна заради факта, че претърпява различни превъплъщения. Донякъде всеки един от тези имагинерни образи, тези маски един вид, отразява съответното състояние на Амброзио. 
А историята на  Амброзио разкрива истината, че грехопадението не се дължи на чисто човешките слабости или силни страни (защото как може обичта, например, да е слабост?), а на прекомерната самозабрава, прекомерната горделивост, прекомерното честолюбие. "Нищо човешко не ми е чуждо", са казали хората, но Амброзио се е отдалечил до такава степен от човешкото, че се превръща в негов антипод (което кореспондира и с начина, по който свършва книгата).
Ще се повторя, но каквото и да се каже за "Монахът", малко ще е наистина. Препоръчвам просто да си купите книгата, да я разлистите и да се оставите въображението на Матю Луис да ви погълне. :) Може и да си пуснете и тази песничка, за която нямаше как да не се сетя просто:

И накрая - Честит Световен ден на книгата! Продължавайте да четете, да изживявате, да мечтаете. Няма по-голяма привилегия от това да имаш възможността да четеш, няма и по-голямо удоволствие от това. :)