Дракула на Брам Стокър

"Дракула"

Автор: Брам Стокър (1897)

ИК ДежаБук, Сиела (2015)

Превод: Слави Ганев

"Дежа Бук" продължават да доставят стабилно и поредният шедьовър (вж. "Кутия за птици" на Джош Малерман" и "Монахът" на Матю Грегъри Луис) в портфолиото им е "Дракула" на Брам Стокър. Книга, която не е трудно да бъде причислена към класиките в литературата въобще, и произведение, дало основата на множество съвременни жанрове и популярни истории, Дракула е първият вампир и, съответно, "Дракула" е първата книга от подобен калибър, понесла лавина след себе си и, макар и с някакви затишия, надали скоро пътят на тази стихия ще намери своя край. И най-интересното (и задоволително) в случая е, че точно този роман задминава в пъти безбройните интерпретации, вдъхновени от оригинала. 

Няма какво толкова да добавя към изчерпателния анализ на Слави Ганев, съпътстващ романа. Разбира се, че по отношение на хорър и фентъзи елементите съвременният читател няма с какво да бъде изненадан. Но не трябва да се забравя, че точно тези, познати ни до болка черти, започват точно от този роман, или най-малкото от тази епоха, в която е писан той. Според мен, за читателя е най-добре да се абстрахира от това, която е чел и (гледал), и да се опита да възприеме "Дракула" като самостоятелна творба, такава, каквато е била в края на 19 век. Изолирайки шума на "модерното", ще успее да усети и възприеме красотата на една класика, дала живот на толкова други. И буквално, и преносно - малко ли книги са изпивали кръвчицата на "Дракула", преживявайки от живителната сила на творбата на Брам Стокър?

Ако и това не е достатъчно, за да ви накара да разгърнете "Дракула", тогава поне ще апелирам към хората, обичащи онези творби, писани през този романтичен и изискван (поне според мен) период. За някои този стил на писане може би ще изглежда твърде разточителен и претенциозен, за мен обаче олицетворява една епоха, изпълнена с много повече надежда от настоящата. Надежда, стъпила колкото на миналото, историята и преданията, толкова и на бъдещето, утрешния ден и науката. И паралелно с това, надеждата в човека до теб и увереността, че този човек ще бъде там.

Накрая ще добавя само, че изключително впечатление ми направи контраста между дивото, лудото, необузданото на Трансилвания като дом на Дракула и цялостното послание, което носи като събирателен образ, и сигурността, подредеността и яснотата на Англия. Това са послания, чиито отражения могат да бъдат открити и в самите герои и в отделните сцени, и  които, разбира се, се разпознават и днес, в други творби и други измерения.

Благодарности на "Дежа Бук", че са се заели с нетежката (предполагам) задача да издадат книга от подобен калибър в една пренаситена вече епоха и то тук, в България (а може би тук е дори по-лесно? българският читател, смея да твърдя, е доста ерудиран... понякога). Нямам търпение да се запозная и с "Библиотеката на Въглен връх" (и съответно да споделя мислите и впечатленията си в още едно "ревю"), а и да се сдобия с копие на "Детски и домашни приказки" (все пак - Братя Грим!).

PS

Това беше от мен за 2016-а. Догодина, до амина, с прекрасна книжчица в градина! 

Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

Автор: Робин Слоун

ИК "Сиела", 2015

Превод от английски: Паулина Мичева

Е, не можеше да има по-подходящ момент да прочета тази книга... тавиренска работа! (oops)

Ако в "Бъдеще" на Дмитрий Глуховски безсмъртието е присъда, наложена над човека от самия него, то в "Книжарницата..." то, напълно традиционно, е мечта, цел и надежда. Но това е само една от особеностите на книгата.

Онова, което ме завладя по начин, който почти ме върна няколко години назад, е усещането за... разбиране. Имам предвид, че аз знаех какво е. Всеки, израсъл сред хиляди страници литература, знае какво. Тъй като това е книгата, която може да се превърне в алманах на всеки библиофил - не защото е супер оригинална или новаторска, а защото въплъщава всички онези носталгични чувства, които всеки един от нас, читателите, изпитва към дадена книга или поредица, които сме чели в детските или тинейджърските си години. Онези произведения, които са станали част от нас, които винаги ще бъдат част от нас, които изиграват дори съществена роля в израстването ни като личности, в определянето на нашето самосъзнание и оформянето на характера ни. В избора ни на приятели дори. Всеки един от нас, предполагам, може да назове едно, две или повече заглавия от този тип. И всички ние навярно, от време на време поне (дори по-често, кхъм), се връщаме към тях - къде с чувство на тъга или радост, или благодарност, или всичко накуп, дали към самите книги или просто към времената, когато сме били млади и невинни (как пък не)  и обстоятелствата са ни позволявали да се гмурнем изцяло в историята. Защото, няма какво да се залъгваме, след един определен момент (и възраст), реалността ни застига, блъскайки ежедневието ни с проблеми, тревоги и ядове (с проклятието на "възрастните") и, колкото и да ни се иска, не можем да се отдадем в същата степен както преди. Никога няма да е както преди. Тъжно е, но е истина.

А сега си представете. че същите тези проблеми, тревоги и ядове, същото това горчиво ежедневие буквално ви закарва в Храма на нашата религия. Така де, в книжарницата.

И тук започва магията.

Е, може би не буквално, но със сигурност има доза чудо - от онова така познато ни от детските години. Не случайно наблягам на това, тъй като едва ли съм единствената, която (къде тайно, къде не) си е мечтала да се окаже на мястото на главния герой - а именно във водовъртежа от загадки и мистерии, датиращи от 5 века насам. И заедно с верните спътници от задругата да стигнеш до самия край на мистерията, да откриеш всички отговори и да победиш. Дори и отговорите и победите да не са съвсем онова, което хората са очаквали. И коеото самият ти си очаквал - и въпреки това няма как да не останеш доволен от резултата и от самия себе си.

Основният конфликт в "Книжарницата", разбира се, е от явен по-явен - онзи, който винаги е

бил част от човечеството и неговото развитие, а и ще продължава да бъде. А именно - старите, добри, изпитани традиици vs, новите и модерни технологии. Дали е закостенялост упоритостта да правиш нещата по същия начин, както винаги? Дали губиш нещо, "съкръщавайки" пътя към истината, използвайки всички новаторски техники и методи, които имаш под ръка? Дали губиш по нещо от себе си и в единия, и в другия случай? А дали няма междинна точка някъде, където крайностите да могат да се срещнат и да си подадат ръка, така че, действайки в синхрон, да сполучат там, където поотделно не са могли? Не знам дали не издадох твърде много от сюжета, но се надявам, че няма да разваля удоволствието на никого.

При всички случаи, това е книга, която препоръчвам силно - на всички онези, които носталгично гледат към миналото и с оптимизъм към бъдещето. Към хората, мечтали за епични приключения и съпреживяване на всичко, което сме прочели и ни е вдъхновило по един или друг начин. Не защото, както вече споменах, сюжетът или героите (които са, впрочем, много прилично изградени) са абсолютно оригинални и уникални, а защото са от онзи тип, в който лесно можем да открием себе си. И то по възможно най-прекрасния начин.

Ако пък думите ми не могат да ви убедят, то поне дайте шанс на книжлето заради увлекателния, изпъстрестен с описания стил (без това да провлачва действието), сюжета, изпълнен с действие и емоции и, не на последно място (ще се повторя), героите, които са едновременно интригуващи, но и някак... обикновени. В смисъла на това, че лесно можем да видим себе си в техните отражения (особено главния герой.. най-вече той), такива каквито сме. Реални. Наивни. Мечтаещи.

Ако пък и това не е достатъчно... сериозно ли някакви си 200 страници ще ви спрат?

В служба на злото (Корморан Страйк #3)

В служба на злото. Корморан Страйк №3 (2015)

Автор: Робърт Галбрайт (Дж. К. Роулинг)

Издателство: Колибри (2016)

Джоан Роулинг продължава да е в стихията си и в третата част от детективската поредица, която така силно ме грабна още от първите абзаци на "Зовът на Кукувицата". С типичния си на пръв поглед лек, но задълбаващ отвъд повърхността, маниер на писане Джо отново успява да омагьосва.

Историята продължава логически оттам, където приключи втората книга - Копринената буба. Изминало е известно време, Страйк затвърждава името си на човек, разгадаващ онова, което полицията не може, и всичко сякаш му върви добре. Докато, разбира се, нещото не се случва и всичко започва да се разпада. Колко е нужно, за да се обърне животът ти с краката надолу? Един крак. Не повече.

Разбира се, действието далеч не е главозамайващо, а съвсем класически си следва своя донякъде бавен, но в никакъв случай скучен или монотонен, ритъм. Вълнението и чуденето винаги присъстват, а текстът предлага достатъчно теми за размисъл. Главният въпрос (Кой? Кой?), естествено, е сведен до няколко заподозрени, като всички те са част от миналото на Страйк. Това е причината тази книга да се усеща много по-лична от предишните, в известен смисъл и по-драматична, може би, именно заради преживяното в предходни години. Лична е и не само за Страйк, но и за Робин, която е изправена пред различна дилема, пред своите собствени вътрешни страхове и спомени, освен това се стреми да бъде равноправен (или почти) партньор, което далеч не е толкова лесно, колкото звучи на пръв поглед. А остава и открит въпросът със силно неприятния (за мен) приятел, Матю, който продължава да се държи като пълен з****к, с извинение, и само се пречка. Поне го виждаме рядко.

Би било прекалено хубаво обаче, и нереално най-вече, ако книгата си нямаше недостатъци. Пример за това е откритото... сексуално-романтично напрежение между Робин и Страйк. Аз не съм от читателите, които тотално заклеймяват романтиката в класическите варианти, стига да е направено добре, разбира се, но Роулинг все пак стъпва по доста тънък лед, според мен. В крайна сметка, личи си, че има някакъв план (предполагам), който ще оправдае избора на Робин в края на книгата. Без да се впускам в подробности, преразкази и предположения, ще кажа само, че цялата ситуация с Робин и Матю (и Страйк) можеше да бъде представена и по-добре, но както вече споменах, надявам се в следващата книга грапавинките да се изчистят.
Това, което ми направи най-голямо впечатление обаче, е изключително смелото от страна на Роулинг решение да стъпи върху значително непозната (поне аз не съм срещала до сега) територия, а именно ампутацията. Бъдейки основна черта за Страйк, нямаше как в даден момент историята да не се концентрира силно върху това, но начинът, по който го прави Джо е наистина... различен. Не смея да използвам по-конкретен израз, за да не издам прекалено много от сюжета. Но е смело наистина и провокиращо.

И все пак това си остава детективски роман. Престъпленията са си престъпления и толкова много написани истории има за тях (пък да не говорим колко такива има в действителността), че трудно човек може да си каже: "Я, нещо ново!". Аз лично не търся това в тази поредица. За мен скъпоценното е стилът на Роулинг, който изгражда едни от най-живите образи, пълнокръвните герои с вълнуваща динамика (а Страйк и Робин са такива) и усещането, че историята те поглъща, че си част от нея. Дори понякога да ни кара да завъртим очи, това само й придава още повече чар.

(Освен това продължавам и аз да стискам палци за нова Хари Потър (или поне в неговия свят) история. Ама истинска такава, не пиеса, не дори и нова филмова поредица. Книга искам, книга.)