Къщата на езерното дъно

Къщата на езерното дъно
Автор: Джош Малерман
Дежа Бук (2017)

След ослепителната (ха!) "Кутия за птици" на Джош Малерман, нямаше как да не разлистя страниците и на новата му творба, издадена у нас - "Къщата на езерното дъно". Прочелите "Кутията...", са наясно, че е хорър роман, но далеч не толкова типичен, колкото може би сме свикнали да виждаме. Малерман постоянно предизвиква читателското въображение и тази му характерност се запазва и в новелата.
Сюжетът на "Къщата на езерното дъно" проследява двама младежи, Амелия и Джеймс, на по 17 години, които тепърва започват лятната си ваканция и времето, свободата, животът са пред тях. И почти по детски, се впускат в приключение, водени от жаждата за нещо ново, различно, неоткрито от никого до сега. И тази им авантюра, реалната, както и вътрешната, емоционалната, ги отвежда до нови за тях открития - една потопена къща и една изплуваща обич. Двамата са млади, наистина млади, но все пак са на прага на това да станат възрастни... И този път, по който са поели, и всичко онова, което мислят, чувстват, и разбират един за друг, а и за себе си, е нещо, което е преживявано от всеки младеж в един или друг момент от живота си.
Приключението с къщата отразява смислово и символно развитието на тяхната зараждаща се любов. От друга страна обаче, образът на къщата (която, не случайно, в един момент е наречена "дом", която е детайлно описана и предметите в нея са така застинали, сякаш живи, а и, освен това, става най-интимен "свидетел" на връзката между Амелия и Джеймс) олицетворява и онази граница, онзи праг, между детството и встъпването в един нов живот. Всички ние в даден момент сме го изпитвали онова чувство, леко наподобяващо страх, леко вълнуващо, и което с времето се превръща дори в носталгия.
И колкото повече двамата наближават този сюблимен момент, толкова по-реално става всичко за тях, а самата къща заживява свой живот.
В тези 150 страници на "Къщата на езерното дъно" Джош Малерман не просто пленява въображението ни, умело използвайки хорър и фантастични елементи, той успява да изгради един свеобразен "дом" (кутия за спомени?) както за героите си, така и за своите читатели. Дом, в който да съхранят онази лудост на детството, онзи приключенски дух от младежките години, който ни помага да престъпим отвъд "прага" на възрастните.

П.С. С нетърпение очаквам следващата книга на Джош Малерман. Надявам се, че след един роман и една новела на такова високо ниво, следващата творба ще бъде с не по-ниско качество и отново ще има с какво да ни изненада.

Дракула на Брам Стокър

"Дракула"

Автор: Брам Стокър (1897)

ИК ДежаБук, Сиела (2015)

Превод: Слави Ганев

"Дежа Бук" продължават да доставят стабилно и поредният шедьовър (вж. "Кутия за птици" на Джош Малерман" и "Монахът" на Матю Грегъри Луис) в портфолиото им е "Дракула" на Брам Стокър. Книга, която не е трудно да бъде причислена към класиките в литературата въобще, и произведение, дало основата на множество съвременни жанрове и популярни истории, Дракула е първият вампир и, съответно, "Дракула" е първата книга от подобен калибър, понесла лавина след себе си и, макар и с някакви затишия, надали скоро пътят на тази стихия ще намери своя край. И най-интересното (и задоволително) в случая е, че точно този роман задминава в пъти безбройните интерпретации, вдъхновени от оригинала. 

Няма какво толкова да добавя към изчерпателния анализ на Слави Ганев, съпътстващ романа. Разбира се, че по отношение на хорър и фентъзи елементите съвременният читател няма с какво да бъде изненадан. Но не трябва да се забравя, че точно тези, познати ни до болка черти, започват точно от този роман, или най-малкото от тази епоха, в която е писан той. Според мен, за читателя е най-добре да се абстрахира от това, която е чел и (гледал), и да се опита да възприеме "Дракула" като самостоятелна творба, такава, каквато е била в края на 19 век. Изолирайки шума на "модерното", ще успее да усети и възприеме красотата на една класика, дала живот на толкова други. И буквално, и преносно - малко ли книги са изпивали кръвчицата на "Дракула", преживявайки от живителната сила на творбата на Брам Стокър?

Ако и това не е достатъчно, за да ви накара да разгърнете "Дракула", тогава поне ще апелирам към хората, обичащи онези творби, писани през този романтичен и изискван (поне според мен) период. За някои този стил на писане може би ще изглежда твърде разточителен и претенциозен, за мен обаче олицетворява една епоха, изпълнена с много повече надежда от настоящата. Надежда, стъпила колкото на миналото, историята и преданията, толкова и на бъдещето, утрешния ден и науката. И паралелно с това, надеждата в човека до теб и увереността, че този човек ще бъде там.

Накрая ще добавя само, че изключително впечатление ми направи контраста между дивото, лудото, необузданото на Трансилвания като дом на Дракула и цялостното послание, което носи като събирателен образ, и сигурността, подредеността и яснотата на Англия. Това са послания, чиито отражения могат да бъдат открити и в самите герои и в отделните сцени, и  които, разбира се, се разпознават и днес, в други творби и други измерения.

Благодарности на "Дежа Бук", че са се заели с нетежката (предполагам) задача да издадат книга от подобен калибър в една пренаситена вече епоха и то тук, в България (а може би тук е дори по-лесно? българският читател, смея да твърдя, е доста ерудиран... понякога). Нямам търпение да се запозная и с "Библиотеката на Въглен връх" (и съответно да споделя мислите и впечатленията си в още едно "ревю"), а и да се сдобия с копие на "Детски и домашни приказки" (все пак - Братя Грим!).

PS

Това беше от мен за 2016-а. Догодина, до амина, с прекрасна книжчица в градина! 

Кутия за птици

Кутия за птици
Автор: Джош Малерман
Превод: Невена Дишлиева-Кръстева
Изд.: Deja Book, Сиела 
Година: 2015

Не отваряй очи. Слушай.

Слушай.

„Кутия за птици“ е точно толкова потискаша история, колкото предполагат заглавието и корицата ѝ. И едновременно с това - също толкова пленяваща. От самото начало до края цари едно трудно определимо чувство - напрежение и очакване, сякаш всичко е наелектрезирано и във всеки един момент нещата ще ескалират до степен на лудост. Дори в моментите, когато действието като че ли върви малко мудно, пак витае усещането сякаш зад ъгъла се крие някой и те дебне. И въпреки че на пръв поглед всичко това звучи твърде тягостно, за да предизвика удоволствие от четенето, на практика е точно обратното - книгата се чете леко и приятно, дето се вика: „на един дъх“. 

Затова именно основният плюс на книгата е атмосферата, безспорно. Неизвестността и страхът са едно, но когато човек е принуден да ги срещне със затворени очи? Това е най-голямото предизвикателство за читателското въображение и смятам, че авторът се е справил много добре със своята задача. 

Действието в „Кутия за птици“ протича по няколко линии - основно две - което създава интересен контраст между условията, в които Малори (главната героиня) е принудена да срещне за първи път тази никому известна заплаха и да се адаптира към тях, и условията, в които е принудена да живее след това. Звучи може би малко безсмислено (да бе, малко), но в действителност има доста сериозна разлика между двете. Авторът успява да опише самата Малори по много различен начин в двете ситуации, използвайки някои доста смели решения, по мое мнение. Противоречиви дори, което не знам дали би се харесало на всички, но на мен това ми допадна наистина. До къде би стигнал човек в опита си да оцелее? Какви са възможностите ни, пределните ни възможности, можем ли напълно съзнателно да се опитаме да се впишем в един нов, внезапно натрапен ни свят, и по някакъв начин да се накараме да еволюираме? Това са само част от въпросите, които изникват при прочита на тази книга. Другият изключително интересен аспект е неизвестността. Страхът от тъмнината е страхът от неизвестното, но именно в тъмнина трябва да живеят героите, ако искат да оцелеят. И освен това, героите наистина не знаят от какво трябва да се страхуват. И читателят не знае. Никой не знае. Ако някой узнае, това би значило да полудее. Интересна посока на разсъждения предлага книгата по този въпрос и може би това е основното послание, което текстът предава, но не искам да издавам повече от необходимото. Колкото до останалите персонажи, освен Малори - някои са по-отличими, други не толкова. В някои ситуации недоумението ми взимаше връх, в други определено се възхищавах. Това е по-слабата черта на книгата, според мен.

Накратко, тази постапокалиптична история не се занимава със зомбита, зарази и други подобни. Не - това е история за самите хора, за същността ни, за отношенията помежду ни, за това, което се крие дълбоко в нас, което не сме и подозирали, че е там. Което не познаваме и може би никога няма да опознаем. Така че... какво по-неизвестно може да има на този свят от самия човек?

PS Очевидно има планове за филмова адаптация на „Кутия за птици“. Няма да се впускам в разсъждения относно вечния дебат „книги vs. филми по книги“, само искам да кажа, че ми е изключително любопитно да видя как ще пресъздадат уникалността на тази книга. Пък ако и се справят добре (при условия, че филмът види бял свят), би било една наистина приятна изненада.

Сейлъмс Лот на Стивън Кинг

„Сейлъмс Лот“ в Гуудрийдс

„Сейлъмс Лот“ в сайта на изд. „Плеяда“

Рейтинг: 4/5

Започнах да чета „Сейлъмс Лот“ почти на шега, докато се чудех с какво да убивам времето през един неособено действен следобед. Беше в началото на работната седмица, а почти всяка такава при мен обикновено е твърде летаргична през първите един-два дни (шшшт, тихо), и обикновено се спирам на среднокачествена (дори понякога под „средно“) литература (за да запазя все пак някаква работна кондиция, което иначе би ми било невъзможно, както имам навика да отлитам извън себе си, докато чета; което, не се съмнявам, се случва при всички). Стивън Кинг обаче не се вписва в тази категория и това си личи още от първите няколко реда.

Отдавна трябваше да прочета нещо на Майстора (за бой съм си, признавам, че чаках толкова дълго), но за всяко нещо навярно си идва точният момент, в който да бъде свършено. Вълната на хорър литературата явно сега е решила да ме достигне… или най-малкото вълната на Кинг. А доколко е хорър… е, ще видя със следващите произведения, когато стигна до тях, защото ми се струва, че определяйки романите на Стивън Кинг само като „хорър“, бихме ги ограничили в прекалено тесни граници (дали съм права обаче, все още не знам).

Както и да е. Минавам по същество.

Книгата започва загадъчно с един висок мъж и едно дете (които не са в роднинска връзка), като много старателно се намеква за нещо ужасно, случило се преди време, без да се споменава какво точно е то. Като дим в стаята, който едвам докоснеш – и се размива. Докато действието не се прехвърли назад и не ни постави в началото на историята на Бен… терзан от друга една случка, отново случила се години по-рано, станала възможна пък заради друга, съвсем различна история. История, въртяща се около една къща, в която къща се е случило нещо доста гадничко (меко казано). Малко оплетено звучи, нали? Е, само в началото, и само на пръв поглед.

Действието върви малко бавно в първата половина на романа, но след това сюжетът бързо набира скорост и, като всяка добра книга, не те оставя да отлепиш очи от страниците ѝ (от Киндълчо, в моя случай), докато не стигнеш до края.

Стилът на Кинг е увлекателен, с невероятни метафори и сравнения, които рисуват живи образи в съзнанието на читателя. Знам, че звучи като анотация, която, както често става, съвсем бегло се докосва до реалността на книгите (затова и не винаги се осланям на тези кухи описания), но пък в случая всяка думичка е напълно вярна. И недостатъчна, за да оцени в пълна степен разказа. И освен всичко друго, останах приятно очарована, откривайки хумор там където въобще не очаквах, в моменти, в които навярно това би било последното чувство, което трябва да мине през човек, четящ за подобни ужасии (или пък аз съм по-скоро сбъркана (не, че ми пука)).

Разбира се, зловещата емоционалност малко се притяпва поради простия факт, че темата за вампирите отдавна е изчерпана (или изтъркана по-скоро). Да, ама книгата не е писана онзи ден (и това си личи, разбира се… 1975 г. е доста отдавна), което в никакъв случай не разваля удоволствието от четенето. Дори напротив – изненадващо освежаващо е да четеш за вампири, които наистина искат да ти изсмучат кръвчицата (и не са вегетарианци), които миришат на гнило и смърт (а не блестят на слънце), които съвсем реално могат да втълпят неприятни – къде страшни, къде тъжни – образи в съзнанието на читателя (а не тийн увлечения за вечен живот с красавец/ица до теб). Не казвам, че историята ме накара да се уплаша (честно казано, не знам дали целта на Стивън Кинг е да плаши читателите си), но определено пробуди… лоши асоциации. И от това преживяването стана още по-хубаво.

Най-важното, според мен, е, че бисерите в историята са не оживелите мъртъвци или леко

Господин Барлоу.
Кадър от екранизация на Сейлъмс Лот (1979?)

смеховатият господин Барлоу (в литературата има далеч по-добре изградени „злодеи“… а и отново казвам, не мисля, че ролята на този персонаж е да буди някакъв неопределим ужас, не и в нашето съвремие при всички случаи), а историята на всеки един отделен герой в това малко, закътано и закостеняло градче. Навярно много може да се каже за този тип селища в забутаните райони на САЩ, аз обаче ще се въздържа. Книгата говори достатъчно красноречиво за това какво може да се случва зад четирите стени на привидно един нормален дом… и всеки може сам да си направи изводите, защото събитията далеч не са завоалирани или захаросани. Хареса ми, също така, как добре си кореспондират свръхестественото зло, вярата, която идва в миговете на страх и нужда, вярата, която рязко си отива в същите тези мигове… и злото, което се крие във всеки един човек, в една или друга степен. Някои от описаните сцени могат да уплашат в много по-голяма степен читателя, без да има и грам намек за нещо свръхестествено, просто защото тези неща се случват и всички сме слушали (или дори виждали) за тях нееднократно. И ще продължаваме да го правим за нещастие. Тук отново се сещам за господин Барлоу, който сам признава, че е стар, по-стар от Църквата на отец Калахан – той е свидетел на делата човешки (и делата мерзки?). Това е по-важно, отколкото дали спи в ковчег, дали буди кошмари и как предпочита кръвта – топла и сладка, или студена и подсолена? Може би с малко пипер? (спирам)

Дани Глик и Марк Петри
Кадър от екранизация на Сейлъмс Лот (1979?)

Едно от нещата, които най ми допаднаха (и това няма как да бъде пропуснато просто) е идеята, че едно малко момче може да се справи с оживелите ужасии много по-добре отколкото един възрастен човек. Защото съзнанието на детето е отворено, въображението работи и за него чудовищата от гардероба все още са реални. Същата асоциация може да се направи и с писателя и учителя по литература (хора на изкуството), лекаря с нестандартно мислене или свещеника, който винаги е проявявал интерес към различното и свръхестественото, напук на църквата и всичко. Учудвам се само, че жената, която рисува (нарочно изписвам героите по този начин), до сетния си миг се блъскаше в преградата на собственото си съзнание, на ограничената реалност на възрастните. Тъжно, наистина. И благодарение на началото на книгата, на читателя му е спестено чуденето кой ще умре и кой ще остане жив – не е и необходимо в случая (е, малко тъпо ми стана, че симпатичното докторче, Джими?, трябваше да умре, но какво да се прави; поне смъртта му е прилична).

Трябва да отбележа все пак, че „Сейлъмс Лот“ не е съвсем без своите ръбати местенца. Множеството герои обърква, защото голяма част от тях виждаме за кратко, после се връщаме към техните истории след сравнително голям период от време и е нормално човек в първия момент да се зачуди кой беше този и за какво аджеба се бореше. С изключение на някои персонажи, както вече посочих, които няма как да бъдат забравени така лесно. Някои от описаните събития също будят известно… недоумение в мен (пък може и аз да съм не доразбрала или пък да има грешка в превода?). Например защо му е на един вампир да се заключва отвън? По-уместно е да се залости отвътре, нали все пак целта е да си опази тялото (трупа)? Но както и да е, това далеч не е важно, нито пък ми пречи особено. Любовната… връзка между Бен и Сюзън, от друга страна, беше малко „де да знам“. Сякаш не си представях Стивън Кинг като да пише подобни романси, макар и трагични. От известните негови думи „имам сърце на малко момче… в буркан на шкафа“ (не претендирам за точност) до любовта от пръв (почти) поглед? Предполагам, че в крайна сметка в него се крие една малко, сладко кученце (или котенце, според вкуса). Но пък от една прочетена книга, не мога да съдя със сигурност.

Краят, също така, смятам, че е съвсем уместен. Край и начало, един вид, защото няма край без начало, нито начало без край… (няма да направя очевидната асоциация, не-не).

„А ако не бръмчат коли и самолети, ако никой не е излязъл в гората западно от градчето да стреля по яребици и фазани, ако единственият звук е бавното туптене на собственото ти сърце, тогава можеш да чуеш и още един звук — звука на живота, който бавно се размотава към своя цикличен край, очаквайки първия зимен сняг да го оплаче и покрие с бял саван.“

„Той леко потръпна, сведе очи към яркозелената пластмасова трева и се зачуди защо ли трябва да я включват във всяко погребение. Та тя приличаше точно на това, което си беше — евтина имитация на живот, прикриваща категоричната безвъзвратност на буците тежка кафява пръст.“

„Сам. Да, това беше думата, най-ужасната дума в английския език. Думата „убийство“ бледнее пред нея, а думата „ад“ е просто жалък синоним…“