Къщата на езерното дъно

Къщата на езерното дъно
Автор: Джош Малерман
Дежа Бук (2017)

След ослепителната (ха!) "Кутия за птици" на Джош Малерман, нямаше как да не разлистя страниците и на новата му творба, издадена у нас - "Къщата на езерното дъно". Прочелите "Кутията...", са наясно, че е хорър роман, но далеч не толкова типичен, колкото може би сме свикнали да виждаме. Малерман постоянно предизвиква читателското въображение и тази му характерност се запазва и в новелата.
Сюжетът на "Къщата на езерното дъно" проследява двама младежи, Амелия и Джеймс, на по 17 години, които тепърва започват лятната си ваканция и времето, свободата, животът са пред тях. И почти по детски, се впускат в приключение, водени от жаждата за нещо ново, различно, неоткрито от никого до сега. И тази им авантюра, реалната, както и вътрешната, емоционалната, ги отвежда до нови за тях открития - една потопена къща и една изплуваща обич. Двамата са млади, наистина млади, но все пак са на прага на това да станат възрастни... И този път, по който са поели, и всичко онова, което мислят, чувстват, и разбират един за друг, а и за себе си, е нещо, което е преживявано от всеки младеж в един или друг момент от живота си.
Приключението с къщата отразява смислово и символно развитието на тяхната зараждаща се любов. От друга страна обаче, образът на къщата (която, не случайно, в един момент е наречена "дом", която е детайлно описана и предметите в нея са така застинали, сякаш живи, а и, освен това, става най-интимен "свидетел" на връзката между Амелия и Джеймс) олицетворява и онази граница, онзи праг, между детството и встъпването в един нов живот. Всички ние в даден момент сме го изпитвали онова чувство, леко наподобяващо страх, леко вълнуващо, и което с времето се превръща дори в носталгия.
И колкото повече двамата наближават този сюблимен момент, толкова по-реално става всичко за тях, а самата къща заживява свой живот.
В тези 150 страници на "Къщата на езерното дъно" Джош Малерман не просто пленява въображението ни, умело използвайки хорър и фантастични елементи, той успява да изгради един свеобразен "дом" (кутия за спомени?) както за героите си, така и за своите читатели. Дом, в който да съхранят онази лудост на детството, онзи приключенски дух от младежките години, който ни помага да престъпим отвъд "прага" на възрастните.

П.С. С нетърпение очаквам следващата книга на Джош Малерман. Надявам се, че след един роман и една новела на такова високо ниво, следващата творба ще бъде с не по-ниско качество и отново ще има с какво да ни изненада.

Ритматистът

Ритматистът
Автор: Брандън Сандерсън
Artline Studios (2013)

Едно може да му се признае на бай ви Брандьо Сандьо - въображение има, с лопата да го ринеш! Освен че пише като на конвейер, всяка негова творба успява да изненада читателя както в количествено отношение, така и в качествено. Разбира се, заклетите брандевисти (сандерсънисти?) биха имали много по-задълбочен поглед над неговото творчество и, съответно, биха били много по-компетентни да коментират работата му (или пък не... всеки слага кепенците понякога, що се отнася до любимите му произведения и автори). Но аз, познавайки (от моя гледна точка) и лошото, и хубавото в творчеството на Брандън, смея да твърдя, че с "Ритматистът" той постига нови върхове, може би дори отвъд "Летописите на Светлината на Бурята" (или поне в различно отношение). И го казвам с пълното съзнание, че двете книги /поредици/ са почти в различни жанрове - "Летописите" бидейки класическо епично фентъзи, а "Ритматистът" залитайки повече в категорията на фантастика/янг адълт.

Интересното и изненадващото в "Ритматистът" е не просто изключително любопитната магическа система (поклон!), а че книгата звучи съвсем зряло (не като повечето други в този жанр, с извинение към почитателите му), същевременно бяга от "драмата" в епичното фентъзи (към която и аз имам слабост, признавам), която често насища героите и техните нишки. Тук присъстват всички по дефолт елементи за младежка литература - тинейджъри, училище за магия, лоши и несправедливи учители (и такива, които се застъпват за нашите герои), и ах, сладка и горчива, често неразбрана (и непризната) младежка любов, включая класическото класово разделение между различните микрообщества. Всичко това е налице, но е поднесено по начин, който значително се отличава от другите подобни произведения. Клишетата са признати, но преобърнати и на цялата картина е придаден един нов блясък, който озарява историята по изключително интересен начин.
Усещането от прочита на тази книга мога да сравня единствено със спомените си от детството, когато всяка, по-необичайна от познатите ми до сега, история ми се струваше изключителна, когато тепърва откривах прелестите на различното и неповторимото в литературата (Забележка: това не означава, че "Ритматистът" е предназначен за детска аудитория! Поне не само.) Друг подобаващ паралел е може би моментът, когато на бял свят излязоха книгите за Хари Потър. И навярно, при правилно стечение на обстоятелствата (особено предвид последните новини за договор за екранизация на творбите на Брандън), "Ритматистът" ще има шанса да постигне същия успех, или почти. Разбира се, остава под въпрос каква изненада ни е приготвил Брандън за следващата книга, но някак ме съмнява да ни разочарова в това отношение. Имам си някои забележки към него и към стила му най-вече (които, признавам, може би са също толкова предубедени колкото мненията на отявлените му фенове... но това е съвсем в реда на нещата, всеки от нас пречупва историите през собствените ни призми на човешки същества със собствени мисли, разсъждения, спомени и чувства... всеки е различен и възприема различно прочетеното), но едно не мога да му отрека, и това е изключителната отдаденост към създадените от него светове (а те не са един или пък два!). Малкото ми притеснение е свързано единствено с факта, че в един момент ще усети, че е лапнал твтрде много лъжици наведнъж - и все нещо ще изпадне на земята (а читателският ми егоизъм се надява това да не се отнася за "Летописите" или "Ритматистът").

И още малко рандъм мисли...  за Тебеширчета!!! Не мога да опиша колко сладко ми звучеше в представите тази дума всеки път, щом я прочета. И описанията, и илюстрациите (страхотни, бай дъ уей), и правилата на магическата система (отличен баланс, между другото, що се отнася до физика и метафизика, до чисто научната страна на нещата и онази неопределеност и духовност, която съпътства класическата магия.. нещо, което със сигурност ми липсваше в "Мъглороден", например). Накрая историята подсказва, че се крие много повече от онова, което съзираме на повърхността (или което Брандън е пожелал да сподели с читателите си), така че с нетърпение чакам продължението (сериозно, всички почитатели на "Хари Потър", смятам, че биха оценили подобаващо тази нова (поне за мен) поредица).

При всички положения, мога да призная, че съжалявам искрено задето не съм прочела по-рано "Ритматистът". Или пък не... така ще чакам по-малко до следващата книга!

Преглед на 2014

Уау, колко много книжки (е, като за мен)! Седнах да прегледам изчетеното през миналата календарна година и си рекох да отсея най-доброто, така че ако някой се колебае дали да прочете някое заглавие, евентуално и да помогна с решението. Може би трябваше да започна блога с този пост, нали? Както и да е.

Няма да подреждам книгите в класация или нещо подобно, защото определено всички са добри и всички те заслужават да им се обърне подходящо внимание. Според вкуса на всеки читател, разбира се, но смятам, че въпрсните заглавия заслужават и "експериментирането" в различни тематики и жанрове.

И така. Here we go.

1. Поредицата „Джентълмените копелета“ на Скот Линч и особено книга първа - „Лъжите на Локи Ламора“, и книга трета - "Republic of Thieves" (не, че втората не е добра, но малко бледнее сред останалите). Скот Линч определено има нюх към хумора, обратите и грандиозните планове (особено такива, включващи  хитреци, наумили си да стане на тяхното), а фентъзи поредица, концентрирана върху крадец, определено забива камбанката на интереса (все пак кой не харесва Бандата на Оушън?). Страничните герои и сюжети също правят (меко казано) впечатление, а магията, макар и да не е в големи количества, е достатъчно интересна и, както се очертава, тепърва ще ни се разкрива още от нея. Поредицата, изглежда, че ще бъде от 7 книги, като тази година евентуално ще можем да прочетем четвъртата - The Thorn of Emberlain.

2. Вината в нашите звезди на Джон Грийн. Сама се учудих на себе си, когато реших да прочета книгата и, честно казано, наистина не съжалявам. Това е първият ми досег с „модерното“ young adult и нямам база за сравнение, навярно няма и да имам за напред. Освен ако не реша да хвърля един поглед на „Къде си, Аляска“ или някое от другите произведения на Джон Грийн. (Един проблем имам с „Вината“ обаче... и той е, че сякаш книгата "настоява" читателите да я харесат. Все пак не би ли било коравосърдечно, ако някой се изкаже негативно за развитието на Хейзъл и Огъстъс (дано да не бъркам имената)  като герои? Защото това въздейства наистина, но дали въздейства заради тежката съдба, през която минават (и много от нас навярно могат да видят себе си в техните роли или свои близки и познати) или въздейства заради качествата, които романът притежава?... ох, дълга скоба стана. Затварям я.)

3. The Silkworm на Робърт Галбрайт... или неразказаната история на Аластор Муди (шегувам се... донякъде). Джоан Роулинг е майсторка в измислянето на интересни, различни и вълнуващи герои и Корморан Страйк определено е един от тях. Има си своите неволи, има си своите добри и лоши страни и определено има навика да ти влиза под кожата. Смея да твърдя, че за двете книги, излезли до сега от тази поредица, определно го заобичах и нямам търпение Джо да напише и следващата. Нямам голям опит с криминалните романи, но по мое скромно мнение добре ѝ пасва на стила и интригата определено е на ниво (*crossing fingers за екранизация).

4. Поредицата „Сага за Живите кораби“ на Робин Хоб (която скоро ще бъде издадена от MBG Books и мисля, че вече може да се закупи първата част - „Вълшебният кораб“). Ако искате фентъзи, концентрирано върху героите и техните прежиявания, а не толкова върху съдбата на света и неговото спасяване, то това са книгите за вас. Робин Хоб вдига с класи този поджанр във фентъзито (правилен термин? не? все тая) - не бих отишла далеч от истината, ако кажа, че можех буквално да чуя как туптят сърцата на героите във всеки един момент, толкова истинско звучеше всичко. Всеки един от тях е уникален, всеки един заслужава фокуса, който получава, всеки един има своето значимо място в цялостната картина на събитията (а те какви събития... въй-въй!). Ами корабите, така крещящо подчертани в заглавията? Не бих могла да си представя, че съм способна да се вманияча по кораби, но в литературата всичко е възможно. В добрата литература (малка подсказка към феновете на „Колелото на Времето“: спомнете си думите на Ветроловката в четвърта книга). Горещо препоръчвам на всички.

Тук ще вмъкна и Fool's Assassin - първа книга от поредната поредица за Фиц и Шута (май така е и нейното заглавие?), където виждаме един още по-пораснал и още по-сериозен Фиц. Сюжетът върви малко по-бавно и напрежеието в книгата расте плавно, което може би не би се харесало на екшън-любителите. Но за тези от нас, изчели всичко за Фицрицарин, това не е проблем и навярно не съм единствената, която се вълнува от всяка нова история за любимия убиец (а и Любими? О, да.). 

5. „Да пробудиш драконче“ на Николай Теллалов. ПРОЧЕТЕТЕ Я! ВЕДНАГА! (Упс..
. съжалявам, не исках да викам). Захванах я малко на шега и единственото за което съжалявам е, че не ми е попаднала по-рано пред очите. Като народна приказка, разказана по модерному, с лека носталгична нотка за времената от преди десетина-петнадесет години (не знам точно кога е писана) , с онова вдъхновение, което почти по детски, ни кара да погледнем към Райчо и да съжалим, че змейовете и змеиците не са вече сред нас. Важно е да посоча, че това е първата книга от поредицата „Драконче“, като останалите части също заслужават читателското внимание. Светът, създаден от Николай Теллалов, е толкова богат, че дори на моменти е трудно да се преглътне, въплъщавайки едновременно научна фантастика и фентъзи (не съм много по научната фантастика, но както и да е, беше ми адски интересно все пак, въпреки многото елементи и образи). Радо е уникален симпатяга, а Верена е едно очарователно змейче (наистина!). Жалко, че участието ѝ в следващите книги е по-малко.

6. „Сияйни слова“ на Брандън Сандерсън. Разбира се, перлата във фентъзи короната за миналата година. Господинчото продължава да бълва книга след книга и се чудя кога ли ще му секне неспирният извор на вдъхновение (дано да не става, разбира се; искам още пръчки, които да са пръчки (не, не съм луда, това си е в сюжета)). Отношенията ми като читател с Брандън Сандерсън са малко по-сложни от тези на останалите негови фенове (а и аз все още не се определям напълно като фен), заради факта, че не довърши Колелото на Времето по най-правилния начин (и го казвам обективно, не като един от най-върлите манияци на тази тема, разбира се, в никакъв случай, как може някой въобще да си помисли подобно нещо за мен?!). Все пак не мога да не призная очевадните качества на тази, както и на предходната книга („Пътят на кралете“) - много нива над Мъглороден, според мен, класическо фентъзи, което даставя тотален оргазъм за любителите на този жанр.