Ритматистът

Ритматистът
Автор: Брандън Сандерсън
Artline Studios (2013)

Едно може да му се признае на бай ви Брандьо Сандьо - въображение има, с лопата да го ринеш! Освен че пише като на конвейер, всяка негова творба успява да изненада читателя както в количествено отношение, така и в качествено. Разбира се, заклетите брандевисти (сандерсънисти?) биха имали много по-задълбочен поглед над неговото творчество и, съответно, биха били много по-компетентни да коментират работата му (или пък не... всеки слага кепенците понякога, що се отнася до любимите му произведения и автори). Но аз, познавайки (от моя гледна точка) и лошото, и хубавото в творчеството на Брандън, смея да твърдя, че с "Ритматистът" той постига нови върхове, може би дори отвъд "Летописите на Светлината на Бурята" (или поне в различно отношение). И го казвам с пълното съзнание, че двете книги /поредици/ са почти в различни жанрове - "Летописите" бидейки класическо епично фентъзи, а "Ритматистът" залитайки повече в категорията на фантастика/янг адълт.

Интересното и изненадващото в "Ритматистът" е не просто изключително любопитната магическа система (поклон!), а че книгата звучи съвсем зряло (не като повечето други в този жанр, с извинение към почитателите му), същевременно бяга от "драмата" в епичното фентъзи (към която и аз имам слабост, признавам), която често насища героите и техните нишки. Тук присъстват всички по дефолт елементи за младежка литература - тинейджъри, училище за магия, лоши и несправедливи учители (и такива, които се застъпват за нашите герои), и ах, сладка и горчива, често неразбрана (и непризната) младежка любов, включая класическото класово разделение между различните микрообщества. Всичко това е налице, но е поднесено по начин, който значително се отличава от другите подобни произведения. Клишетата са признати, но преобърнати и на цялата картина е придаден един нов блясък, който озарява историята по изключително интересен начин.
Усещането от прочита на тази книга мога да сравня единствено със спомените си от детството, когато всяка, по-необичайна от познатите ми до сега, история ми се струваше изключителна, когато тепърва откривах прелестите на различното и неповторимото в литературата (Забележка: това не означава, че "Ритматистът" е предназначен за детска аудитория! Поне не само.) Друг подобаващ паралел е може би моментът, когато на бял свят излязоха книгите за Хари Потър. И навярно, при правилно стечение на обстоятелствата (особено предвид последните новини за договор за екранизация на творбите на Брандън), "Ритматистът" ще има шанса да постигне същия успех, или почти. Разбира се, остава под въпрос каква изненада ни е приготвил Брандън за следващата книга, но някак ме съмнява да ни разочарова в това отношение. Имам си някои забележки към него и към стила му най-вече (които, признавам, може би са също толкова предубедени колкото мненията на отявлените му фенове... но това е съвсем в реда на нещата, всеки от нас пречупва историите през собствените ни призми на човешки същества със собствени мисли, разсъждения, спомени и чувства... всеки е различен и възприема различно прочетеното), но едно не мога да му отрека, и това е изключителната отдаденост към създадените от него светове (а те не са един или пък два!). Малкото ми притеснение е свързано единствено с факта, че в един момент ще усети, че е лапнал твтрде много лъжици наведнъж - и все нещо ще изпадне на земята (а читателският ми егоизъм се надява това да не се отнася за "Летописите" или "Ритматистът").

И още малко рандъм мисли...  за Тебеширчета!!! Не мога да опиша колко сладко ми звучеше в представите тази дума всеки път, щом я прочета. И описанията, и илюстрациите (страхотни, бай дъ уей), и правилата на магическата система (отличен баланс, между другото, що се отнася до физика и метафизика, до чисто научната страна на нещата и онази неопределеност и духовност, която съпътства класическата магия.. нещо, което със сигурност ми липсваше в "Мъглороден", например). Накрая историята подсказва, че се крие много повече от онова, което съзираме на повърхността (или което Брандън е пожелал да сподели с читателите си), така че с нетърпение чакам продължението (сериозно, всички почитатели на "Хари Потър", смятам, че биха оценили подобаващо тази нова (поне за мен) поредица).

При всички положения, мога да призная, че съжалявам искрено задето не съм прочела по-рано "Ритматистът". Или пък не... така ще чакам по-малко до следващата книга!

Град на Стълби

„Казваме им да забравят, но могат ли? Ние можем ли? Може ли някой?“

„Град на Стълби“

Автор: Робърт Джаксън Бенет

Превод: Милена Илиева

ИК „Бард“, 2015

„Град на стълби“ определено е любопитна книга. Поне у мен предизвиква такова чувство - може би донякъде поради факта, че рядко съм се сблъсквала с ърбан фентъзито като жанр (а според мен тази книга си е такава, въпреки че отчасти създава усещането и за криминален трилър), може би и поради странната ѝ, философски ориентирана (в известен смисъл) тематика.

Историята разказва за Шара Тивани, супер таен агент, проследявайки стремежа ѝ да разреши една загатка и да открие един убиец. Действието се развива, както подксазва заглавието, в град на стълби (съвсем буквално) или, иначе казано, Баликов - столица на западналия Континент (сега под властта на Сейпур, който пък до преди 75 г. е бил колония именно на въпросния Континент). Сравнително плавно се развиват нещата и малко по малко авторът загатва каква ще е развръзката накрая, като някои от обратите са дори твърде очевидни. В повечето случаи това не пречи на удоволствието от четенето, но всеки си има своите си предпочитания до колко харесва или не предположенията за дадени герои да се оказват верни.

Сюжетът, като цяло, не е кой знае колко уникален, но героите в него все пак правят впечатление. Шара не е типичната красавица, каквато сме свикнали да срещаме масово в литературата, но пък е устремена и интелигентна и, най-вече, способна. Като че ли имах малко по-големи очаквания за нея, но все пак Шара започна силно и завърши силно (и само следващата книга може да покаже дали неразкритият до сега потенциал ще бъде разгърнат до край). „Съюзниците“ на Шара са кой от кой по-колоритни - млад асистент (уморен и отегчен от асистентската работа (не е кой знае какво присъствие на сцената, но все пак си струва да се спомене)), градският губернатор (тя пък е уморена от губернаторската работа и единственото ѝ желание е да се махне (за предпочитане с цигара в уста)) и личният „секретар“ на Шара - Зигруд. Зигруд е може би един от най-фентъзийните елементи в книгата - типичен северняк (разбирай: много едър и много силен), с тежко минало, в което се крие нещо, което не би изненадало нито един верен фентъзи фен (предполагам малко ще са тези, които ще се оплачат от този обрат просто защото е класика в жанра). Накратко - чиста природна сила в човешка форма (освен това е и забавен на моменти по онзи леко абсурден начин, който така добре пасва на фентъзито (и неговите поджанрове)). Навярно може да се каже, че авторът леко е преекспонирал образа, но на фона на цялостната обстановка всеки по-типичен фентъзи елемент би изпъквал твърде ярко. Включително и магията впрочем, доколкото я има, тъй като тя е пряко обвързана с Боговете (които пък са мъртви, ама не съвсем, както става ясно още от анотацията; а самата магия, съвсем в тон с атмосферата е просто наричана „чудо“ - съвсем подходящо, както бихте се убедили и сами). В това отношение обаче Робърт Дж. Бенет определено си е развихрил въображението и доколкото имам някакви наблюдения разнообразието тук със сигурност би се харесало на доста читатели (на други пък може би не; зависи кой в каква фентъзийна посока залита).

Говорейки за магията и Боговете, трябва да спомена задължително, че основната тема - или по-скоро теми - са вярата, знанието, културата, историята и колективната памет. Всичко онова, което прави от народа народ, което сплотява и обединява и, макар да не ми допада съвсем начинът, по който е подходил авторът на моменти (а някои части значително ми харесаха), смятам, че историята предлага достатъчни поводи за размисъл. Другото интересно (макар и не кой знае колко „ново“) е, че се набляга върху господството над всичко това, тяхната забрана (с цел пълно отричане и забвение) и потисничеството, както и върху неименуемата човешка черта да повтаряме собствените си грешки (сякаш да си играем на богове никога не е свършвало зле). И в крайна сметка да се окаже, че не сме толкова различни едни от други, колкото си мислим. 

Обаче (и това е негативната страна на монетата) въпреки някои наистина красиви описания, изпълнение със смисъл и послание, всичко е представено твърде директно на читателя (поне за моя вкус), като за това допринася и употребата на сегашно време (ПРЕЗ ЦЯЛАТА КНИГА !!! (е, с много мънинки изключения). Сякаш всяко изречение ми крещи: „Виж ме колко съм важно, обърни ми внимание, случват се важни, много важни работи сега, в точно този момент, виж ме, прочети ме!“ Не, че не свикнах де, ама не е там въпросът). Също така, имайки предвид тематиката на книгата, героите (особено един определен персонаж) и цялостната идея... няма как да не ми хрумне веднага определението„модерна“ по отношение на книгата „Град на стълби“, следвайки абсолютно социалните тенденции от последните години. И докато в това няма нищо лошо по принцип, все пак ми се ще този вид романи да не бъдат представяни по начин, който сякаш цели задължително да ни се хареса (подобно на „Луната, която убива“). Защото, имайки предвид светът, в който живеем, тези социални теми (дискриминация, верски фанатизъм и прочее) безспорно заслужават своето централно място в литературата. Но на мен обаче по ми се ще героите и житейските трудности, през които минават, да дадат повече простанство за абстрактна мисъл и въображение, да разкриват различни нюанси и пластове, така че да ни подтикват да разширяваме възприятията и кръгозора си.

Но както и да е! Това дойде в повече нали?

TL,DR: Книгата е хубава и не случайно е номинирана за наградата „Гемел“ (2015 г.). Моята оценка е 3/5 (може би 3,5/5).

р. Солда в град Баликов

И нещо любопитно - на личния сайт на автора може да разгледате още илюстрации като горната, разкриващи развалините на красивия Баликов.

„Времето смълчава всички и всичко. Боговете явно не правят изключение“

"- Добре де, но вие какъв сте?
- Човек, предполагам. Човек, който иска да помага на други хора“

„Зигруд е чук в свят от пирони, знае го и друго не му трябва“

"- Намеквате - лекарят вдига вежди, - че дрейлингите по принцип не страдат т измръзване, никога?
- Ами, понякога е студено - отвръща Зигруд и отпива голяма глътка вино, - друг път е по-малко студено."