Заслепяващият нож и Разбитото око

Заслепяващият нож

Разбитото око

- втора и трета книга от фентъзи поредицата "Светлоносеца"

Автор: Брент Уийкс

Съжалявам, че ще трябва да покрия втора и трета книга от поредицата "Светлоносеца" в един пост, но така налагат обстоятелствата. Затова ще се опитам да съм по-кратка (и ще се проваля, знам). 

"Заслепяващият нож" и "Разбитото око" са на доста по-добро ниво от първата - "Черната призма". Героите са вече доста по-добре изградени и пълнокръвни и започват малко по малко да встъпват в отредените им роли. Сюжетът се задълбочава и вече започва да се усеща заплахата за света им, но все още ми липсва емоционална наситеност, която да ми повлияе на мен като читател, а не просто да регистрирам случващото се като нещо страшно и опасно. Противоречивостта си остава основна тема по отношение на основния конфликт "добри" и "лоши", но хоризонтът постепенно се разширява, обхващайки и върешни политики и интриги. Общо взето, фронтът на "добрите" далеч не е толкова единен и хомогенен (по отношение на интересите им), а както става ясно в "Разбитото око" има и нещо, което, освен това, го и прояжда отвътре. Надявам се тази сюжетна линия да продължи да се развива в същия дух, че и още по-добре. 

Малко по-конкретно за героите:

Кип се превръща в един доста умел притеглящ (за малко да напиша "преливащ", WOT fans you know what I mean). Все още съществува проблемът със себеомразата и самоунижението, но постепенно това заглъхва. Освен това приключенията на Кип ясно показват, че момчето е не просто умно, интелигентно и с много силен потенциал, а вече е придобило почти всичко необходимо, за да бъде... Хъм, какъв беше правилният термин? А, да - badass, чисто и просто казано. И всичко щеше да е прекрасно, ако Брент Уийкс не заменяваше единия дразнещ мотив с друг. Без да съм твърде критична, ще кажа само, че Кип го пере хормонът здраво и няма спиране до края. (Въобще темата за секса често се засяга и то по един съвременно... комедиен... някакъв си начин, което разсейва и като цяло на мен не ми харесва.)

От друга страна, Кип вече си има Зимун, който мъти и без това размътените води. Този герой го засичаме от началото на поредицата и все по неприятни поводи. Най-лесно мога да го опиша, като го поставя в една редичка с още няколко други от неговата категория -  Долорес Ъмбридж, Джофри Баратеон, Падан Фейн. Хъм, по-скоро това е стълбичка, не редичка, но Зимун със сигурност се изскачва стабилно нагоре. 

Гавин... Гавин е ... Малко ми е трудно да говоря за Гавин. В сюжетно отношение всичко е прекрасно. Идеята за падението на този човек, олицетворяващ спасението и всичко най-светло в света, религиозен, духовен водач, човек, на когото хората не просто се възхищават, но и обичат... цялата тази блестяща аура около Гавин бе наистина с твърдостта на сапунен мехур. Докоснеш с пръст - мехурчето си остава цяло и непокътното, но отдръпнеш ли пръста си... край. През цялото време, докато Гавин е бил на власт, животът му е представлявал точно това. Този образ на илюзията по отношение на Гавин може да се отнесе и към цялото общество, към вярванията, структурата, правилата (и съответно към неговия антипод в историята). Доста добре направено и ми харесва. НО трябваше ли да има толкова страдания? 

Третата книга е буквално удар след удар и в единствения момент, когато изглеждаше, че нещата ще се преобърнат (и дори ще станат доста, доста по-интригуващи), авторът избира друга алтернатива. Надявам се искрено това да е било с цел по-нататък да видим онова, което за малко щяхме да видим в този момент. Дано, дано, дано. 

Другото добро попадение е героинята на Тея (Адрастея). Може да мине в категорията на модерните "силни женски персонажи", стига да се освободи от робското самоопределяне (сигурна съм, че е много травмиращо да си роб, не го омаловажавам в никакъв случай; проблемът е, че отново нещо не ми достига в образа на робството, който Уийкс е изградил - оставям на страна клетниците на пиратските кораби, там всичко е описано много добре и е много тежко за четене). Интересното при Тея е, че тя заменя робството с един друг вид служба, който, ако се направи правилно, ще издигне героинята ѝ до нови висини. Това е другата сюжетна нишка, която чакам с нетърпение. Отново имам надежди, отново се опасявам да не бъда разочарована. 

А любовния триъгълник хич няма да го коментирам. И въобще начина, по който се разви тази ситуация.

Друга важна особеност е, че магическата система се разраства и има готини нови нещица, като ще е интресно да се размърдат още повече нещата на този фронт. Ще видим. Онова с Гавин, ако беше станало... или ако стане в бъдеще... 

Друг (вече доста по-сериозен) недостатък е, че Брент Уийкс, според мен лично, има проблем с финализирането на книгите си. През цялото време се следва едно стабилно темпо, докато финалите са... пребързани. От една страна това е наложително, когато има екшън и прочие, но трябва да се комбинира с правилната емоционалност и описания. Все пак достатъчно увлекателно е, за да предизвиква читателския интерес. 

Впрочем, клифхенгърът накрая тотално срина всичко в мен. Блестящо. Трябваше да се досетя.

Kip and Gavin by BotanicaXu

Черната призма

Черната призма
Книга първа от "Светлоносеца"
Автор: Брент Уийкс
ИК "Бард" (2014)
Превод: Иван Иванов

"Светлоносецът" е от онези поредици във фентъзи жанра, за които може доста да се говори и много думички да се изпишат, поради простата причина, че се уповава на вече познати ни герои, сюжети и други елементи, но преиначени така, че усещането за тях да е различно и ново. Първосигналната ми реакция, разбира се, беше да изпиша 3 страници текст (1138 думи). Сетне обаче се замислих колко абсурдно и излишно е. Сигурно ще се питате защо (при положение, че това, в крайна сметка, е целта на този блог) и отговорът е прост: way too much, duh. Но и не само това... осъзнах колко много се задълбочих в критиката към текста, при положение, че все още нямам цялата информация пред себе си.

И така. Първа книга от поредица. Всички любители на фентъзито знаем колко важна може да бъде тази първа книга по отношение на цялостното впечатление за света и историята - в някои случаи може завинаги да ни помрачи удоволствието от прочетеното, понякога дори ни отказва тотално да продължим нататък. При по-оптимистичните варианти тя ни зарибява (простете за жаргона) достатъчно, за да разлистим и следващата част, а в най-добрия случай ни окрилява и съживява до степен, в която тази реалност, описана в съответната книга, се превръща в наша собствена. Трудно е за обяснение, но съм сигурна, че знаете какво имам предвид.

"Черната призма" със сигурност не попада в последната графа. Не попада и в първите две обаче. Със сигурност ме кара да разлистя продължението, но е все още много далеч от онова "опияняване", което изпитвам при добрите фентъзи светове. Но ѝ давам шанс и се надявам това да се случи. 

А причината за тази ми критика, смятам, се дължи на факта, че авторът използва тази първа книга, един вид, като опитно поле за разработване на героите. През по-голямата част от историята имах чувството, че Брент Уикс пробва тук, пробва там, сякаш героите са не просто в процес на изграждане, а изцяло на измисляне. Усещам някаква несигурност, която донякъде ми развали удоволствието от прочетеното. Като се изключи това, обаче, самите герои са достатъчно интересни, за да запалят читателя. Сред тях се откроява Гавин Гайл (разбира се, след като е главният герой, но бих писала на Брент Уикс малко минусче за името), който е може би най-добре развитият персонаж в историята - по отношение както на сюжета, така и на характера на героя. Клифхенгърът в края на първата част обещава и доста интересни (може би дори малко плашещи) промени в Гавин. По отношение на останалите герои, Уикс със сигурност се опитва да обърне стереотипа - в някои случаи успява, в някои не. За пример мога да дам Кип - опитвайки се да преиначи идеята за "стандартното младо момче - герой" в нещо малко по-различно, попада изцяло в друг тип шаблон. Самоунижението в собствените мисли (гледната точка на Кип) не знам до колко е подходящо за този тип литература, но на мен лично не ми допадна. Нямам нищо против външния вид на момчето, но ми се щеше авторът да покаже,  именно чрез "PoV"-а на Кип, че точно външният вид няма значение, че самият той се чувства добре, защото има необходимите качества и е способен, така че героят да служи за пример. Много деца и младежи преминават през подобен етап в израстването си и такъв тип мислене е твърде деструктивно. Хората трябва да са горди с това, което са, а не да се самоунищожават чрез съжаление за това, което не са. Надявам се, че мисленето на Кип ще се промени в хода на историята. Бекграундът на Кип (средата, в която расте, родители, приятели, прочее) също не е много далеч от стереотипа, макар и не онзи, често срещан във фентъзи жанра, но все пак добавя някаква нотка на различност.

Другият основен елемент, който задължително трябва да се спомене, е магическата система (разбира се). Много цветно, много шаренко - допадна ми. По сложност може би се доближава до нивата на Сандерсън (така че, похвала за старанието) и заради това, предполагам, че ще се хареса на неговите фенове. Усещането за величие и мистичност, които за мен са задължителна характеристика на магията, също са налице в известна степен, което е хубаво, но онова, което никак не е хубаво е, че прекалено бързо и в прекалено голяма степен се разкриват различните правила, закономерности и прочие благинки. Все пак е само първа книга, какво ще остане за следващите? Сякаш авторът бърза да ни представи колко сложна, наситена и интересна система е измислил, вместо да загатва оттук и там по малко, така че читателят да има възможността да използва въображението си, да задава въпроси и, съответно, да няма търпение да разлисти нататък, за да разбере отговорите. Но пък използването на цветове е достатъчно готино (впрочем, не само на Сандерсън ми напомня, но както и да е). 

Що се отнася до основния конфликт... "врагът" липсваше в по-голямата част от книгата, с изключение на началото (което доста се проточи) и няколко гледни точки на Карис (жената-войн) и то в ролята ѝ на пленница (не, няма рицар на бял кон... не точно, поне). Липсваше ми емоционалност, ангажираност, логика дори (не, че не са обяснени причините за конфликта, но... нещо, нещичко не ми достигна).

Все пак, следващата книга обещава да задълбае повече в темата. Предполагам и се надявам, повествованието да върви по-гладко, героите да "израстнат" до същината си и развитието им, естествено, да бъде задоволяващо. И се надявам, също така, Брент Уикс да е обърнал малко повече внимание на света си - картата голяма, пък... 

А! Замалко да забравя - страхотна корица. Yummy.

Американски богове на Нийл Геймън

Американски богове
Автор: Нийл Геймън
ИК Бард

След "Внимание, психоспусък!" си бях обещала да обърна внимание на Шадоу и ето, че не след дълго отдадох заслуженото на "Американски богове". Любопитното в книгата е, че трудно може да се определи за какво точно говори историята - за богове ли, за хора ли, за историята в сказанията или реалността (ама онази, истинската). Със сигурност има от всичко по малко (или много) и колоритният стил на Геймън предизвиква въображението по начин, който да не остави и миг спокойствие на съзнанието. Признавам, че поради липса на последователност в четенето (изцяло моя грешка, изключая затрупаното ежедневие, което често ми изцежда силите в края на деня) трудно запомнях и се ориентирах сред множеството от герои. Но, дори и с това бавно темпо, книгата остави силно чувство (на тъга) у мен. Лошото е, че е не мога да определя дали то е положително или отрицателно (не в смисъл за качеството на повествованието и историята, а относно реализацията за времената, в които живеем).

Обикновено, поради меркантилността на нашето съвремие, поради тенденциите в изкуството (кино, литература, музика, каквото и да е - стига да е в зоната на "популярното"), когато мястото, където се развива основно действието, е САЩ, това предизвиква в повечето случаи снизходителна усмивка - и обикновено този факт се пренебрегва, като ние зрителите/читателите насочваме вниманието си към другите особености на даденото произведение. Не е нужно да се споменава как всички апокалипсиси започват от САЩ, да речем. В "Американски богове" обаче нищо не е случайно. И това е ценното в книгата - че признава факти, които всички знаем, но рядко биват огласявани (или поне сред моя скромен опит - и слаба памет).

И ценното е не просто, че се разкрива фактът как е "създадена" тази държава. Това, което грабва най-силно вниманието, е истината, че хората са подвластни на вярванията си тук и сега, че вчера е вчера, а не утре. Че вярата в този или онзи Бог е преходна, а това, което остава непроменено, е нуждата. От нещо. Каквото и да е. Ако преди хиляда години тази нужда е представлявала богата реколта и вяра, че смъртта не е последната ни спирка, така да се каже, то сега тя се съставлява от необходимостта вечерно време да седнем пред телевизора и да гледаме простотии, докато си похапваме бъргър или пица с кока-кола, или да излезем с хубавата си кола (хубава, според положението и обкръжението, в което се намираме, за да впечатлим някого,) да си поиграем с новия смартфон/таблет/компютър (въпреки че в "Американски богове" няма смартфони, смятам, че напълно подхождат на историята и посланието), без да забравяме, че трябва и скромно да се похвалим с придобивките си. И наистина може сериозно да се поспори коя от двете крайности е по-жизненоважна (а има ли въобще място за спор...). Дали необходимостта да осигуриш прехрана, без която семейството ти може да не преживее следващите две седмици, но за сметка на това да пролееш кръв (животинска или човешка, според зависи)... или да тлееш, умирайки бавно, пред роботизиращото, зомбиращо, бавно умъртвявайки те ежедневие? 

Това е, което ми направи най-силно впечатление в книгата - конфликтът между старо и ново, между познато и непознато, живот и смърт, древността със своята жестока реалност и жажда за първичност и повърхностното съвремие. А дали древните са били толкова жестоки и дали съвремието е толкова повърхностно, колкото си мислим? 

Хареса ми и признанието, че Америка е държава на преселението, на имигрантите. Темата, разбира се, е актуална поради други причини, но това само потвърждава нейната значимост. Всеки човек, отивайки на чуждо място, премествайки се там за какъвто и период от време да е (а колкото повече хора са, толкова по-силно е влиянието), отнася нещо съществено от себе си, от своя род, страна, култура и религия. Посява го в тази чужда, непозната земя и - при подходящите условия - семенцето избуява в нещо колкото познато, толкова и невъобразимо непознато. И същевременно, не по-малко силно. Не случайно книгата предлага такова разнообразие от митични същества и пантеони (че дори и приказни герои), съответстващо единствено на палитрата от "съвременни богове".

И от една страна е тъжен фактът, че въпросните съвременни богове ще останат завинаги - дали под формата на нов автомобил, нов смартфон, или друга нова джаджа (впрочем, може и наркотик да е - не е задължително вярата (нуждата!) да е насочена към някакво си парче техника), докато първичното, истинското измерение на човешките същества бавно избледнява и остарява. И през цялото време, докато четях книгата, ме налягаше това меланхолично усещане за нещо безвъзвратно изгубено. Сякаш физически усещах как един ден никой няма и да е знае какво е това "Тангра". Дали пък не е жаргон на "танк"? Сигурно... думите са подобни. А танковете ги познаваме - те са онези големите, дето избиват много по-страшно от онези малките... А вярата в Тангра олицетворява ли наистина нещо по-различно?

От друга страна, всяко божество отразява вярата, а вярата отразява хората. Или по точно - ние вярваме в това, което сме, и това, което сме, се разбира чрез това, в което вярваме. А вярата е нужда. Затова нека се замислим следвашия път, когато решим, че посмъртно не можем да изкараме деня, ако батерията на телефона ни е паднала до двадесет процента.

ПС Нямам търпение да видя какво ще измайсторят за сериала по книгата. Историята предлага толкова много колоритни образи, че ще е изключително удоволствие да видя прекрасни, талантливи актьори да изпълняват техните роли.

Владетелят на Кулата на Антъни Райън

Владетелят на Кулата

Автор: Антъни Райън

Превод: Милена Илиева

ИК "Бард" (2016)

"Владетелят на Кулата" е книга, която е едновременно едно достойно, интригуващо продължение на историята, започната в "Кръвна песен", същевременно успява донякъде и да разочарова. 

Антъни Райън успява да разгърне сюжета, вкарвайки различни гледни точки на герои както познати, така и непознати. Същност, само една непозната героиня - Рева. Благодарение на това, историята наистина придобива един съвсем различен, доста по-задълбочен и обширен вид, който много повече наподобява на фентъзи жанра. По-голямата мащабност по отношение не само на героите, но и на местата, където се развива действието, народите, които биват представени в различните части на книгата, техните бит и култура (поне отчасти) - всичко това допринася за истинско удоволствие от четенето на втората книга от Сянката на Гарвана.

Вейлин ал Сорна, макар и все още главен герои, споделя вече челното си място с други, както вече споменах, които бързо успяха да ми влязат под кожата. Френтис, който в предната книга бе симпатичното момче-крадец, спасено от улицата, превърнато в боец, достоен "наследник" на Вейлин, сега бива поробен в ума си, макар и не в сърцето си, принуден да върши немислимото. Неговата гледна точка е особено тъжна, донякъде отвращаваща дори, заради онова, което преживява. Лирна, която бе интригуваща по свое му в първата книга, сега ни се разкрива в пълния си потенциал и води читателя на дълго пътешествие, по време на което успяваме да научим повече за един от северните народи - лонаките. Заедно с еорилите и сеордите, тези хора наистина обогатяват значително историята, придават онова усещане за първичност и загадъчност, което винаги омайва и привлича (макар че дивите северняшки народи (пък и южняшки да са, според зависи историята) не са хич нечувана рядкост в този жанр - в един или друг вариант - все пак, използването им от авторите действа добре, стига образите им да са изградени с вдъхновение и мисъл; в този случай, те са). 

За Рева мога да кажа, че е един добре, но за жалост твърде бързо, изграден образ. Не мисля, че се отличава с нещо значително, въпреки че няма и някакви ясно определени негативи. Тя е боец, което е чудесно, освен това е лесбийка, за което е тормозена жестоко и съответно спомените я преследват жестоко - един вид сама продължава да се "бичува". Историята е тъжна, но е представена по начин, който се среща отново често в литературата (а и не само там), а и сякаш нещо... липсва. Емоционалност, реалистичност, живец... знам ли. Рева е заблуждавана цял живот (тук вече говорим за религията - темата за вярата и боговете продължава да заема значително място в сюжета), при което, след като се сблъсква с истината в някаква степен, светът й се разбива на парченца - разбираемо, естествено. Това бих казала, че е първата част от изграждането й като образ. Втората част не следва този плавен ритъм, което наистина разваля впечатлението, а и самата тя като героиня можеше да бъде представена далеч по-добре, ако липсваха някои недобре изпипани моменти.

... и вече навлизаме в територията на минусите. "Кръвна песен" има своите недостатъци, но те не са чак толкова отличителни предвид цялостния облик на книгата, докато тук тези отрицателни черти изпъкват много повече. Т.е. именно защото части от книгата са в пъти по-добри по отношение на стил и изграждане на героите, нещата, които (поне на мен лично) не ми харесват, се оказва, че дразнят много повече. И съответно разочароват, в някои случаи доста. Да влизам в подробности, не знам дали е нужно, а и бих разкрила части от сюжета. Може би ще кажа само че средата на втората книга от трилогия (при положение, че първата е била само за ЕДИН герой, с негова единствена гледна точка, изключвам хрониките на Верниерс) не е въобще подходящото време да се обяви, че същият този баш най-главен герой не може да чете. Биг спойлер, с извинение. За мен това е не просто безсмислено и ненужно, а и нелогично предвид самия образ на Вейлин, а и света в поредицата. Друго, което наистина не ми допада, е презумцията, че едно младо момиче, умно, способно, с добри бойни умения, дори с потенциала да бъде и добър лидер, някак моментално получава и знания за военни тактики и стратегии. И дори това не би било проблем, ако се направи с хитрост. Винаги има начин как даден герой, въпреки младостта и липсата на достатъчно опит, да изпъкне (все пак сме наясно, че това е главен герой или пък по-главен сред второстепенните, естествено, че няма да седи забравен в ъгъла). Това са основните неша, което ме подразниха. Но все пак второто е ... разбираемо, може би, често се среща във фентъзи литературата. Първото обаче не, твърдо не.

А и краят? Сериозно ли? Това вече не спада съвсем към минусите на книгата, но определено успя да ме ядоса. От една страна клифхенгърите са добър способ, защото със сигурност пораждат желание да се прочете и следващата книга, но от друга... мех. Надявам се само продължението да оправдава очакванията ми.

Накратко: книгата е много по-добра от предната - по-богата, по-цветна, по-вълнуваща. Но и трябва да се положат доста големи усилия, за да се абстрахира човек от дразнещите моменти в нея.

PS Забравих да окажа нужното уважение на Давока и Дарена. Два прекрасни женски образа, които ми направиха много добро впечатление. Надявам се, че третата книга ще ни разкрие повече за тях.

Внимание, психоспусък! на Нийл Геймън

Внимание, психоспусък!

Автор: Нийл Геймън

ИК "Бард" (2015)

Превод: Иван Иванов

Добре, признавам си без бой - това ми е първата реална литературна среща с Нийл Геймън и си заслужавам всяко едно сумтене по мой адрес. Преглъщам смело и заявявам, че със сигурност съм изпуснала много. Смятам обаче да наваксам - когато мога, доколкото мога (защото както физическата, така и виртуалната етажерка с книги to-read вече потреперват от тежестта върху им; уви, времето нивга не стига).

Както и да е. 

"Внимание, психоспусък!" е сборник, който наистина може да психизастреля читателя с водовъртежа от идеи, образи, символи и пейзажи. И го казвам във възможно най-добрия смисъл, разбира се. Заглавието доколкото е закачливо, толкова е и... буквално, може би. Не наистина буквално, разбира се, но изострящо очакванията - бледо гъделичка съзнанието и приковава вниманието, както се случи с мен. Самият автор прави едно доста добро встъпление, което препоръчвам да се прочете както преди да се започне със самите разкази, така и поетапно след всеки един, защото това, което той има да каже по отношение на произведенията си е не точно обяснение, а сякаш довършителен щрих към цялостната композиция. И, разбира се, задоволява и без това раздразненото вече любопитство,

Много ми хареса стилът на Нийл Геймън. Начинът, по който разказва, насочвайки погледа и мислите към измерения някъде отвъд, към хоризонти, които аха да видиш и се изплъзват, а сетне напълно те поглъщат. Не всички разкази са за всеки вкус, може би, и на мен лично някои от тях ми допаднаха доста повече от други. Но описвайки сборника в неговата цялост, ще кажа само, че бих го препоръчала на мои познати. Което, честно казано, не правя толкова често. Защото в разказите има както реализъм, така и фантастични елементи, или нещо, някъде по между им (или пък съвсем далеч), но зад всяка една описана идея се крие бисерче (или цял скъпоценен камък), върху което си струва да се обърне внимание - дори да е само вътрешно, всеки сам за себе си. Със сигурност всеки читател ще открие по нещо значимо, четейки и разсъждавайки върху думите във "Внимание, психоспусък!" -  а това е огромно богатство за една книга. Не знам дали същото важи и за другите сборници с разкази на Нийл Геймън, нито в каква степен конкретно, но някой ден се надявам да разбера лично.

"Николко часът", "Трак-трак кокаляците", "Работата с Касандра", "Черното куче" (Шадоу много ме заинтригува - даже скоро смятам да му обърна специално читателско внимание, ей така - очи в очи), "Спазване на формалностите" - това са, мисля, разказите, които сякаш най ми допаднаха. Навярно изпускам някой, а и останалите не са с нещо по-малко хубави. Съветвам ви и вие да се подложите на психоспусъците Геймънови и сами да разберете кой ще ви застреля най-добре. :) 

Кръвна песен на Антъни Райън

Кръвна песен

Автор: Антъни Райън

ИК "Бард" (2015)

Сред такова разнообразие във фентъзи жанра, не е никак лесно дадена книга да се отличи сред множеството, особено що се отнася до дебюти. "Кръвна песен" определено ме привлече миналата година, но поради една или друга причина (колко загадъчно) не успях да се сдобия с книжлето. Наскоро обаче попаднах на добра (хмък) оферта в един сайт (за първи и втори том накуп), та реших все пак да се възползвам (което, следователно, означава, че ще си закупя и третата част, след като бъде издадена на български език - независимо дали щях да остана доволна от прочетеното, или не (hint: останах)). Мога да кажа със сигурност, че "Бард" имат нюх към фентъзито - нещо, което са доказали през годините - и искрено се радвам, че са се ориентирали към цялостно издаване на поредици (сега остана и да преиздадат някои стари (; ).

В последните години се появиха много автори с различни стилове, сюжети и герои - все "новаторски" и "модерни", съпътстващи социалните тенденции в обществото (понякога успешно, понякога - не, но това е друга тема). И в това няма нищо лошо, разбира се - добрата история си е добра, независимо за какво говори, а ако има и какво да добави - още по-хубаво. Но все пак нещото, което най-много ми хареса в "Кръвна песен", е това, че книгата звучи... традиционно. Може би това е най-добрата дума. Доближава се до доброто старо фентъзи (може би все още не е достатъчно "високо", но се катери добре), с класическите елементи като воини, ордени, битки и тук-там магии (с намек за количествено и качествено увеличение в продължението), религиозни и верски противоречия (доста кървави, при това) и не малко интриги. Звучи доста нали? Така е. Хубавото е, че в това отношение Антъни Райън се е справил добре и сравнително успешно балансира всичко това (с изключение на магическата част - наистина ми се щеше да срещаме по-често този вълк, а и много, много се надявам да видим пак момичето от видението, или пък други като нея).

Това, което не ми допадна, е леко... хаотичната среда на историята. Не ми се понравиха и някои решения на автора, или по-точно не ми се струват съвсем реалистични, въпреки бруталния свят, в който героите са принудени да живеят (и бруталните тренировки, които ги подготвят за това). Може би и по самия Вейлин трябва да се бутнат едно-две нещица, за да се ошлайфа напълно. Заради тези причини, нали, са и трите звезди в гудрийдс - но всеки с вкуса си, в крайна сметка.

Друга особица, за която не знам дали ще се хареса всекиму, е фактът, че сюжетът се развива в рамките на, хъм, 15? години? Може би? Не можах да ги проследя добре, а и реално историята се разказва от Вейлин пред друг герой (историк, който трябва да го придружи до един остров, където ще се случи един двубой), та в книгата има 6-7-8 такива прекъсвания, където виждаме ситуацията и самия Вейлин през очите на другия мъж. Което, между другото е интересно, защото добавя един добър контраст към разказваните събития, същевременно, постепенно се вижда и промяната в отношението към самия Вейлин (а това е важно, между впрочем). Но думата ми беше друга - за тези години се появяват, естествено, много герои, които не е никак лесно да бъдат следени от читателя. Но е бял кахър това, защото нито един от тези не е с кой знае какво значение, а онези, които имат съществена роля, се споменават и "виждат" достатъчно често - или пък са достатъчно запомнящи се и от един път.

Много ми хареса и това, че Райън е заложил много на приятелството (братството, по-точно). Независимо какво представлява въпросният Шести орден, не може да се отрече, че момчетата там (тъй като започват от доста крехка възраст - 10-11 години) създават силни връзки помежду си, което е наистина ценно (и се вижда все по-рядко в реалния живот). Самите герои също са любопитни, донякъде стереотипни, донякъде - не, но все пак има и интересни образи сред тях.

За религиозните войни, които, в крайна сметка, са в центъра на сюжета през този първи том (а предполагам, ще бъдат и през втория заради същината на въпросните религии), няма какво да се добави. Интересна е хрумката на Антъни Райън за Вярата (основната религия в Обединеното кралство), която представлява по-скоро кодекс някакъв с правила и закони, които трябва да бъдат следвани. Също и идеята за Отвъдното (hint and a guess: тук ще има важни работи).

Накратко: фентъзи, което ми допадна с традиционния си чар, интересните герои и обрати и мистиката, заложена още от заглавието. Песента е изкуство, а всяко изкуство е магия. :)

Град на Стълби

„Казваме им да забравят, но могат ли? Ние можем ли? Може ли някой?“

„Град на Стълби“

Автор: Робърт Джаксън Бенет

Превод: Милена Илиева

ИК „Бард“, 2015

„Град на стълби“ определено е любопитна книга. Поне у мен предизвиква такова чувство - може би донякъде поради факта, че рядко съм се сблъсквала с ърбан фентъзито като жанр (а според мен тази книга си е такава, въпреки че отчасти създава усещането и за криминален трилър), може би и поради странната ѝ, философски ориентирана (в известен смисъл) тематика.

Историята разказва за Шара Тивани, супер таен агент, проследявайки стремежа ѝ да разреши една загатка и да открие един убиец. Действието се развива, както подксазва заглавието, в град на стълби (съвсем буквално) или, иначе казано, Баликов - столица на западналия Континент (сега под властта на Сейпур, който пък до преди 75 г. е бил колония именно на въпросния Континент). Сравнително плавно се развиват нещата и малко по малко авторът загатва каква ще е развръзката накрая, като някои от обратите са дори твърде очевидни. В повечето случаи това не пречи на удоволствието от четенето, но всеки си има своите си предпочитания до колко харесва или не предположенията за дадени герои да се оказват верни.

Сюжетът, като цяло, не е кой знае колко уникален, но героите в него все пак правят впечатление. Шара не е типичната красавица, каквато сме свикнали да срещаме масово в литературата, но пък е устремена и интелигентна и, най-вече, способна. Като че ли имах малко по-големи очаквания за нея, но все пак Шара започна силно и завърши силно (и само следващата книга може да покаже дали неразкритият до сега потенциал ще бъде разгърнат до край). „Съюзниците“ на Шара са кой от кой по-колоритни - млад асистент (уморен и отегчен от асистентската работа (не е кой знае какво присъствие на сцената, но все пак си струва да се спомене)), градският губернатор (тя пък е уморена от губернаторската работа и единственото ѝ желание е да се махне (за предпочитане с цигара в уста)) и личният „секретар“ на Шара - Зигруд. Зигруд е може би един от най-фентъзийните елементи в книгата - типичен северняк (разбирай: много едър и много силен), с тежко минало, в което се крие нещо, което не би изненадало нито един верен фентъзи фен (предполагам малко ще са тези, които ще се оплачат от този обрат просто защото е класика в жанра). Накратко - чиста природна сила в човешка форма (освен това е и забавен на моменти по онзи леко абсурден начин, който така добре пасва на фентъзито (и неговите поджанрове)). Навярно може да се каже, че авторът леко е преекспонирал образа, но на фона на цялостната обстановка всеки по-типичен фентъзи елемент би изпъквал твърде ярко. Включително и магията впрочем, доколкото я има, тъй като тя е пряко обвързана с Боговете (които пък са мъртви, ама не съвсем, както става ясно още от анотацията; а самата магия, съвсем в тон с атмосферата е просто наричана „чудо“ - съвсем подходящо, както бихте се убедили и сами). В това отношение обаче Робърт Дж. Бенет определено си е развихрил въображението и доколкото имам някакви наблюдения разнообразието тук със сигурност би се харесало на доста читатели (на други пък може би не; зависи кой в каква фентъзийна посока залита).

Говорейки за магията и Боговете, трябва да спомена задължително, че основната тема - или по-скоро теми - са вярата, знанието, културата, историята и колективната памет. Всичко онова, което прави от народа народ, което сплотява и обединява и, макар да не ми допада съвсем начинът, по който е подходил авторът на моменти (а някои части значително ми харесаха), смятам, че историята предлага достатъчни поводи за размисъл. Другото интересно (макар и не кой знае колко „ново“) е, че се набляга върху господството над всичко това, тяхната забрана (с цел пълно отричане и забвение) и потисничеството, както и върху неименуемата човешка черта да повтаряме собствените си грешки (сякаш да си играем на богове никога не е свършвало зле). И в крайна сметка да се окаже, че не сме толкова различни едни от други, колкото си мислим. 

Обаче (и това е негативната страна на монетата) въпреки някои наистина красиви описания, изпълнение със смисъл и послание, всичко е представено твърде директно на читателя (поне за моя вкус), като за това допринася и употребата на сегашно време (ПРЕЗ ЦЯЛАТА КНИГА !!! (е, с много мънинки изключения). Сякаш всяко изречение ми крещи: „Виж ме колко съм важно, обърни ми внимание, случват се важни, много важни работи сега, в точно този момент, виж ме, прочети ме!“ Не, че не свикнах де, ама не е там въпросът). Също така, имайки предвид тематиката на книгата, героите (особено един определен персонаж) и цялостната идея... няма как да не ми хрумне веднага определението„модерна“ по отношение на книгата „Град на стълби“, следвайки абсолютно социалните тенденции от последните години. И докато в това няма нищо лошо по принцип, все пак ми се ще този вид романи да не бъдат представяни по начин, който сякаш цели задължително да ни се хареса (подобно на „Луната, която убива“). Защото, имайки предвид светът, в който живеем, тези социални теми (дискриминация, верски фанатизъм и прочее) безспорно заслужават своето централно място в литературата. Но на мен обаче по ми се ще героите и житейските трудности, през които минават, да дадат повече простанство за абстрактна мисъл и въображение, да разкриват различни нюанси и пластове, така че да ни подтикват да разширяваме възприятията и кръгозора си.

Но както и да е! Това дойде в повече нали?

TL,DR: Книгата е хубава и не случайно е номинирана за наградата „Гемел“ (2015 г.). Моята оценка е 3/5 (може би 3,5/5).

р. Солда в град Баликов

И нещо любопитно - на личния сайт на автора може да разгледате още илюстрации като горната, разкриващи развалините на красивия Баликов.

„Времето смълчава всички и всичко. Боговете явно не правят изключение“

"- Добре де, но вие какъв сте?
- Човек, предполагам. Човек, който иска да помага на други хора“

„Зигруд е чук в свят от пирони, знае го и друго не му трябва“

"- Намеквате - лекарят вдига вежди, - че дрейлингите по принцип не страдат т измръзване, никога?
- Ами, понякога е студено - отвръща Зигруд и отпива голяма глътка вино, - друг път е по-малко студено."