Заслепяващият нож и Разбитото око

Заслепяващият нож

Разбитото око

- втора и трета книга от фентъзи поредицата "Светлоносеца"

Автор: Брент Уийкс

Съжалявам, че ще трябва да покрия втора и трета книга от поредицата "Светлоносеца" в един пост, но така налагат обстоятелствата. Затова ще се опитам да съм по-кратка (и ще се проваля, знам). 

"Заслепяващият нож" и "Разбитото око" са на доста по-добро ниво от първата - "Черната призма". Героите са вече доста по-добре изградени и пълнокръвни и започват малко по малко да встъпват в отредените им роли. Сюжетът се задълбочава и вече започва да се усеща заплахата за света им, но все още ми липсва емоционална наситеност, която да ми повлияе на мен като читател, а не просто да регистрирам случващото се като нещо страшно и опасно. Противоречивостта си остава основна тема по отношение на основния конфликт "добри" и "лоши", но хоризонтът постепенно се разширява, обхващайки и върешни политики и интриги. Общо взето, фронтът на "добрите" далеч не е толкова единен и хомогенен (по отношение на интересите им), а както става ясно в "Разбитото око" има и нещо, което, освен това, го и прояжда отвътре. Надявам се тази сюжетна линия да продължи да се развива в същия дух, че и още по-добре. 

Малко по-конкретно за героите:

Кип се превръща в един доста умел притеглящ (за малко да напиша "преливащ", WOT fans you know what I mean). Все още съществува проблемът със себеомразата и самоунижението, но постепенно това заглъхва. Освен това приключенията на Кип ясно показват, че момчето е не просто умно, интелигентно и с много силен потенциал, а вече е придобило почти всичко необходимо, за да бъде... Хъм, какъв беше правилният термин? А, да - badass, чисто и просто казано. И всичко щеше да е прекрасно, ако Брент Уийкс не заменяваше единия дразнещ мотив с друг. Без да съм твърде критична, ще кажа само, че Кип го пере хормонът здраво и няма спиране до края. (Въобще темата за секса често се засяга и то по един съвременно... комедиен... някакъв си начин, което разсейва и като цяло на мен не ми харесва.)

От друга страна, Кип вече си има Зимун, който мъти и без това размътените води. Този герой го засичаме от началото на поредицата и все по неприятни поводи. Най-лесно мога да го опиша, като го поставя в една редичка с още няколко други от неговата категория -  Долорес Ъмбридж, Джофри Баратеон, Падан Фейн. Хъм, по-скоро това е стълбичка, не редичка, но Зимун със сигурност се изскачва стабилно нагоре. 

Гавин... Гавин е ... Малко ми е трудно да говоря за Гавин. В сюжетно отношение всичко е прекрасно. Идеята за падението на този човек, олицетворяващ спасението и всичко най-светло в света, религиозен, духовен водач, човек, на когото хората не просто се възхищават, но и обичат... цялата тази блестяща аура около Гавин бе наистина с твърдостта на сапунен мехур. Докоснеш с пръст - мехурчето си остава цяло и непокътното, но отдръпнеш ли пръста си... край. През цялото време, докато Гавин е бил на власт, животът му е представлявал точно това. Този образ на илюзията по отношение на Гавин може да се отнесе и към цялото общество, към вярванията, структурата, правилата (и съответно към неговия антипод в историята). Доста добре направено и ми харесва. НО трябваше ли да има толкова страдания? 

Третата книга е буквално удар след удар и в единствения момент, когато изглеждаше, че нещата ще се преобърнат (и дори ще станат доста, доста по-интригуващи), авторът избира друга алтернатива. Надявам се искрено това да е било с цел по-нататък да видим онова, което за малко щяхме да видим в този момент. Дано, дано, дано. 

Другото добро попадение е героинята на Тея (Адрастея). Може да мине в категорията на модерните "силни женски персонажи", стига да се освободи от робското самоопределяне (сигурна съм, че е много травмиращо да си роб, не го омаловажавам в никакъв случай; проблемът е, че отново нещо не ми достига в образа на робството, който Уийкс е изградил - оставям на страна клетниците на пиратските кораби, там всичко е описано много добре и е много тежко за четене). Интересното при Тея е, че тя заменя робството с един друг вид служба, който, ако се направи правилно, ще издигне героинята ѝ до нови висини. Това е другата сюжетна нишка, която чакам с нетърпение. Отново имам надежди, отново се опасявам да не бъда разочарована. 

А любовния триъгълник хич няма да го коментирам. И въобще начина, по който се разви тази ситуация.

Друга важна особеност е, че магическата система се разраства и има готини нови нещица, като ще е интресно да се размърдат още повече нещата на този фронт. Ще видим. Онова с Гавин, ако беше станало... или ако стане в бъдеще... 

Друг (вече доста по-сериозен) недостатък е, че Брент Уийкс, според мен лично, има проблем с финализирането на книгите си. През цялото време се следва едно стабилно темпо, докато финалите са... пребързани. От една страна това е наложително, когато има екшън и прочие, но трябва да се комбинира с правилната емоционалност и описания. Все пак достатъчно увлекателно е, за да предизвиква читателския интерес. 

Впрочем, клифхенгърът накрая тотално срина всичко в мен. Блестящо. Трябваше да се досетя.

Kip and Gavin by BotanicaXu

Черната призма

Черната призма
Книга първа от "Светлоносеца"
Автор: Брент Уийкс
ИК "Бард" (2014)
Превод: Иван Иванов

"Светлоносецът" е от онези поредици във фентъзи жанра, за които може доста да се говори и много думички да се изпишат, поради простата причина, че се уповава на вече познати ни герои, сюжети и други елементи, но преиначени така, че усещането за тях да е различно и ново. Първосигналната ми реакция, разбира се, беше да изпиша 3 страници текст (1138 думи). Сетне обаче се замислих колко абсурдно и излишно е. Сигурно ще се питате защо (при положение, че това, в крайна сметка, е целта на този блог) и отговорът е прост: way too much, duh. Но и не само това... осъзнах колко много се задълбочих в критиката към текста, при положение, че все още нямам цялата информация пред себе си.

И така. Първа книга от поредица. Всички любители на фентъзито знаем колко важна може да бъде тази първа книга по отношение на цялостното впечатление за света и историята - в някои случаи може завинаги да ни помрачи удоволствието от прочетеното, понякога дори ни отказва тотално да продължим нататък. При по-оптимистичните варианти тя ни зарибява (простете за жаргона) достатъчно, за да разлистим и следващата част, а в най-добрия случай ни окрилява и съживява до степен, в която тази реалност, описана в съответната книга, се превръща в наша собствена. Трудно е за обяснение, но съм сигурна, че знаете какво имам предвид.

"Черната призма" със сигурност не попада в последната графа. Не попада и в първите две обаче. Със сигурност ме кара да разлистя продължението, но е все още много далеч от онова "опияняване", което изпитвам при добрите фентъзи светове. Но ѝ давам шанс и се надявам това да се случи. 

А причината за тази ми критика, смятам, се дължи на факта, че авторът използва тази първа книга, един вид, като опитно поле за разработване на героите. През по-голямата част от историята имах чувството, че Брент Уикс пробва тук, пробва там, сякаш героите са не просто в процес на изграждане, а изцяло на измисляне. Усещам някаква несигурност, която донякъде ми развали удоволствието от прочетеното. Като се изключи това, обаче, самите герои са достатъчно интересни, за да запалят читателя. Сред тях се откроява Гавин Гайл (разбира се, след като е главният герой, но бих писала на Брент Уикс малко минусче за името), който е може би най-добре развитият персонаж в историята - по отношение както на сюжета, така и на характера на героя. Клифхенгърът в края на първата част обещава и доста интересни (може би дори малко плашещи) промени в Гавин. По отношение на останалите герои, Уикс със сигурност се опитва да обърне стереотипа - в някои случаи успява, в някои не. За пример мога да дам Кип - опитвайки се да преиначи идеята за "стандартното младо момче - герой" в нещо малко по-различно, попада изцяло в друг тип шаблон. Самоунижението в собствените мисли (гледната точка на Кип) не знам до колко е подходящо за този тип литература, но на мен лично не ми допадна. Нямам нищо против външния вид на момчето, но ми се щеше авторът да покаже,  именно чрез "PoV"-а на Кип, че точно външният вид няма значение, че самият той се чувства добре, защото има необходимите качества и е способен, така че героят да служи за пример. Много деца и младежи преминават през подобен етап в израстването си и такъв тип мислене е твърде деструктивно. Хората трябва да са горди с това, което са, а не да се самоунищожават чрез съжаление за това, което не са. Надявам се, че мисленето на Кип ще се промени в хода на историята. Бекграундът на Кип (средата, в която расте, родители, приятели, прочее) също не е много далеч от стереотипа, макар и не онзи, често срещан във фентъзи жанра, но все пак добавя някаква нотка на различност.

Другият основен елемент, който задължително трябва да се спомене, е магическата система (разбира се). Много цветно, много шаренко - допадна ми. По сложност може би се доближава до нивата на Сандерсън (така че, похвала за старанието) и заради това, предполагам, че ще се хареса на неговите фенове. Усещането за величие и мистичност, които за мен са задължителна характеристика на магията, също са налице в известна степен, което е хубаво, но онова, което никак не е хубаво е, че прекалено бързо и в прекалено голяма степен се разкриват различните правила, закономерности и прочие благинки. Все пак е само първа книга, какво ще остане за следващите? Сякаш авторът бърза да ни представи колко сложна, наситена и интересна система е измислил, вместо да загатва оттук и там по малко, така че читателят да има възможността да използва въображението си, да задава въпроси и, съответно, да няма търпение да разлисти нататък, за да разбере отговорите. Но пък използването на цветове е достатъчно готино (впрочем, не само на Сандерсън ми напомня, но както и да е). 

Що се отнася до основния конфликт... "врагът" липсваше в по-голямата част от книгата, с изключение на началото (което доста се проточи) и няколко гледни точки на Карис (жената-войн) и то в ролята ѝ на пленница (не, няма рицар на бял кон... не точно, поне). Липсваше ми емоционалност, ангажираност, логика дори (не, че не са обяснени причините за конфликта, но... нещо, нещичко не ми достигна).

Все пак, следващата книга обещава да задълбае повече в темата. Предполагам и се надявам, повествованието да върви по-гладко, героите да "израстнат" до същината си и развитието им, естествено, да бъде задоволяващо. И се надявам, също така, Брент Уикс да е обърнал малко повече внимание на света си - картата голяма, пък... 

А! Замалко да забравя - страхотна корица. Yummy.