Родени да тичат през каньоните на Мексико

Родени да тичат през каньоните на Мексико

Автор: Кристофър Макдугъл

Преводач: Цветелина Лакова

Изд.: Вакон (2012)

"Родени да тичат" е първата книга от подобно естество, която се захващам да чета - с приключенски, но определено спортен характер, научно-популярна и същевременно почти художествена, Не защото описаните събития не са реално случили се, а заради тръпката, вълнението и съпричастността към героите във въпросните събития. На няколко места прочетох, че книгата е вдъхновяваща - и това е абсолютно вярно, наистина, - но не заради причините, за които може би си мислите, прочитайки заглавието. Не мисля, че всеки, прочел "Родени да тичат", още на следващия ден ще хукне да се състезава на свръх дълги разстояния (гугъл каза, че 50 мили са 80,5 км - so thank you, but no thank you - макар, че от всяка гледна точка е добре редовно да се тренира и колкото по-добре изградени навици имаме в тази посока, толкова по-хубаво... но това е друга тема), но определено смятам, че читателят ще оцени по достойнство чувството за човечност, което струи от почти всяка страница на този роман. И ще се замисли върху някои факти, върху които авторът хвърля светлина - до колко достоверни са те, не мога да кажа с точност, разбира се, , но пък и не виждам причина нещата да не са такива, каквито Кристофър Макдугъл ги описва (но пък аз и нямам достатъчно дълга спортна кариера зад гърба си, за да изкажа някакво по-съществено и обосновано мнение по въпроса, така че все тая). Но както и да е - да говорим за книгата!

"Родени да тичат" разказва за едно състезание. Е, всъщност за много състезания, реално погледнато, но Състезанието е едно и то е епично - заради мястото, където се провежда, заради участниците и най-вече заради своя дух. Може би похватът на автора нарочно ни насоча в тез ред на мисли, но наистина читателят може да усети различната, уникална атмосфера, дори и след като е чел вече около 150-200 страници за същото (останалите са препратки и истории, разказани от втори и трети лица - не по-малко интересни, между другото, според личните ви предпочитания).

Книгата разказва, също така, и за уникалното племе тараумара. Бягащите хора. Бягащи

километри и километри наред, с някакви сандали на краката, през такива местности, за които Беър Грилз ни учи, че трудно можем да оцелеем без да проядем червеи (или поне аз с такова впечатление останах) и да пием в крайна нужда нещо, което един от мъжете на това състезание е направил наистина (и признава колко е отвратително, между другото, но хей, оцеляването е на първо място, нали?). Доста интересни факти ни се представят за това индианско племе от Мексико, за начина им на живот, за отношенията им с външния и модерен свят. Точно такъв тип истории са вдъхновяващи за мен - скритите загадки на планетата, до които се докосваме благодарение на National Geographic (примерно) и хора като Кристофър Макдугъл, които се впускат в неизвестното, без да знаят какво ги очаква отвъд поредния хълм.

Арнулфо Кимаре от тараумара и Скот Юрек на
състезанието в Медните каньони, Мексико

Но тараумара са само част от основния въпрос, който си задава г-н Макдугъл (Мечката, както го е нарекъл Кабайо Бланко - уникален образ, за който, по мое мнение, си струва да се напише цяла отделна книга - по-късно научих, че човекът е починал, което истински ме натъжи :( ), а именно - защо едни хора се контузват, докато бягат, а други не? И покрай многото истории и случки, включващи известни марки на маратонки, тънки vs. ортопедични и подсилени стелки, части от стъпалото с латински наименования, които не запомних, биографии на велики състезатели и маратонци, авторът ни повежда и на кратка разходка до времето на неандерталците и хомо еректус. И там представя една доста любопитна теория на двама (плюс-минус още няколко) учени, която определено ще повдигне духа на активно практикуващите джогинг (*wink, wink*) и която наистина може да ви накара да се замислите дали утре да не заделите 30-40 минути за кратък крос на близкия стадион. Същевременно, въпросната теория дава и нещо като причина защо повечето от нас не го правят.

И така, книгата я купих, защото ме подсети за един приятел, който бяга, когато има тази възможност, и си помислих, че ще е чудесно четиво за човек, който се вълнува от подобен род дейности. Сред прочита ѝ обаче (все пак трябва да знам какво препоръчвам) разбрах, че книгата не е само за спортисти, били те професионални или любители, а за всички нас, включително и тези, които не сме тичали от 2-3 години, а се залъгваме с някакви ала-бала гимнастики в домашни условия, както и за хората, които, поради една или друга причина, не могат и за това да отделят време. От художествена гледна точка дали е достатъчно добре написана историята? Може би не. Има какво още да се изисква в стила и повествованието (на моменти буквално може да се изгубите в някой от десетките странични разкази, ала всеки от тях допринася към преживяването). В крайна сметка обаче книгата успява да постигне най-важното, а то е да привлече интереса и да ни накара да разсъждаваме, при това го постига с финес, не често срещан дори сред признати имена.

Краят на книгата предоставя отговор на това защо историята на тараумара, на Състезанието, на Кристофър Макдугъл, Кабайо Бланко и останалите участници е толкова пленителна. И защо, в основата си и в крайна сметка, това е една история за истинските хора. Бягащите хора.

Първите петнайсет живота на Хари Август

Пъврите петнайсет живота на Хари Август

Автор: Клер Норт

Превод: Анна Орешкова

Издателство: Сиела (2015)

Ако има книга, за която епитетът „главозамайващ“ да отговаря с абсолютна точност, то това несъмнено е "Първите петнадесет живота на Хари Август".

Как е възможно човек да опише подобна история? В средностатистическите романи имаме няколко героя със собствените си сюжетни линии, обикновено простиращи се (според зависи) дни, месеци или години. И дори това в някои случаи е твърде много, за да успеем да го асимилираме добре след един прочит (особено във фентъзи жанра, където детайлността по принцип надминава всичко). „Първите петнайсет“ (сори, много е дълго) не е фентъзи книга, но се допира както до мистиката, така и до научната фантастика, физиката (или онзи дял, който се занимава с пътуване (sort of) във времето (най-малкото предаване на съобщения поколения напред и поколения назад, промяна на събития и как това влияе на хората и света като цяло), включая и ядрената физика) и философията като цяло. И може би още едно-две неща, за които в момента не се сещам. И всички тези елементи се комбинират и допълват в несрещана до сега от мен вихрушка, която едновременно завладява ума и обърква по някакъв особен (но приятен) начин.

А пък книгата, както заглавието добре подсказва, разказва не за един, не за два или три - а за цели петнадесет живота. Това на практика са си петнадесет разказа за Хари Август - за това как се ражда, как умира, през какви житейски, добри и лоши, събития преминава, с какви хора се запознава - понякога по няколко пъти. И как всичко това - всичките тези деветстотин и-не-знам-колко години го променят и извайват в човека, който успява да направи онова, което прави в края на историята. Няма как да не се зачудя за усилието, което авторката е положила при написването на този роман - всичките детайли и подробности в съчетаването на времевата рамка и героите (да не говорим и за описването на фактите от научна гледна точка, разбира се), и да не се възхитя. Дори някой по-умен от мен човек да намери слаби брънки в историята и да посочи недостатъци в това отношение, книгата все пак е твърде интересна и завладяваща, за да търсим кусури в теоретичното обосноваване (а и все пак е фикция, нали).

„Първите петнайсет“, също така, е не просто книга, която разглежда идеята за хората-уробороси и тяхната роля в света, а ни представя и едно изключително пътешествие в душевността на човека. Наред със заплахата, с която Хари Август, трябва да се справи, той преживява няколко значителни обрати в своите животи (имайки предвид, че сме деца на родителите си (и знам, че е тъжно това, което ще кажа), представяте ли си какво е не веднъж, а няколко десетки пъти да преживеете тяхната кончина? Твърде потискаща мисъл.) - любов, тъга, предателство, разочарование, болка и прочее, прочее. От една страна, това може да не звучи много по-различно от която и да било друга книга естествено, но да не забравяме, все пак, че Хари Август умира и се ражда отново и отново, и отново... И помни.

Погледнато отстрани, това може би звучи като доста тежко четиво. Реално обаче въобще не е такова - и ето още един голям плюс за книгата и Клер Норт. Чете се леко, кара те да мислиш и съпреживяваш и наистина успява да развълнува читателя.

PS Клер Норт е позната (явно) още и като Кейт Грифин и Катрин Уеб (известна с YA книгите си?) и е родена през 1986 г. Една млада жена със солидни качества в писането - страхотно! Ще се заинтересувам и от другите нейни произведения.

Кутия за птици

Кутия за птици
Автор: Джош Малерман
Превод: Невена Дишлиева-Кръстева
Изд.: Deja Book, Сиела 
Година: 2015

Не отваряй очи. Слушай.

Слушай.

„Кутия за птици“ е точно толкова потискаша история, колкото предполагат заглавието и корицата ѝ. И едновременно с това - също толкова пленяваща. От самото начало до края цари едно трудно определимо чувство - напрежение и очакване, сякаш всичко е наелектрезирано и във всеки един момент нещата ще ескалират до степен на лудост. Дори в моментите, когато действието като че ли върви малко мудно, пак витае усещането сякаш зад ъгъла се крие някой и те дебне. И въпреки че на пръв поглед всичко това звучи твърде тягостно, за да предизвика удоволствие от четенето, на практика е точно обратното - книгата се чете леко и приятно, дето се вика: „на един дъх“. 

Затова именно основният плюс на книгата е атмосферата, безспорно. Неизвестността и страхът са едно, но когато човек е принуден да ги срещне със затворени очи? Това е най-голямото предизвикателство за читателското въображение и смятам, че авторът се е справил много добре със своята задача. 

Действието в „Кутия за птици“ протича по няколко линии - основно две - което създава интересен контраст между условията, в които Малори (главната героиня) е принудена да срещне за първи път тази никому известна заплаха и да се адаптира към тях, и условията, в които е принудена да живее след това. Звучи може би малко безсмислено (да бе, малко), но в действителност има доста сериозна разлика между двете. Авторът успява да опише самата Малори по много различен начин в двете ситуации, използвайки някои доста смели решения, по мое мнение. Противоречиви дори, което не знам дали би се харесало на всички, но на мен това ми допадна наистина. До къде би стигнал човек в опита си да оцелее? Какви са възможностите ни, пределните ни възможности, можем ли напълно съзнателно да се опитаме да се впишем в един нов, внезапно натрапен ни свят, и по някакъв начин да се накараме да еволюираме? Това са само част от въпросите, които изникват при прочита на тази книга. Другият изключително интересен аспект е неизвестността. Страхът от тъмнината е страхът от неизвестното, но именно в тъмнина трябва да живеят героите, ако искат да оцелеят. И освен това, героите наистина не знаят от какво трябва да се страхуват. И читателят не знае. Никой не знае. Ако някой узнае, това би значило да полудее. Интересна посока на разсъждения предлага книгата по този въпрос и може би това е основното послание, което текстът предава, но не искам да издавам повече от необходимото. Колкото до останалите персонажи, освен Малори - някои са по-отличими, други не толкова. В някои ситуации недоумението ми взимаше връх, в други определено се възхищавах. Това е по-слабата черта на книгата, според мен.

Накратко, тази постапокалиптична история не се занимава със зомбита, зарази и други подобни. Не - това е история за самите хора, за същността ни, за отношенията помежду ни, за това, което се крие дълбоко в нас, което не сме и подозирали, че е там. Което не познаваме и може би никога няма да опознаем. Така че... какво по-неизвестно може да има на този свят от самия човек?

PS Очевидно има планове за филмова адаптация на „Кутия за птици“. Няма да се впускам в разсъждения относно вечния дебат „книги vs. филми по книги“, само искам да кажа, че ми е изключително любопитно да видя как ще пресъздадат уникалността на тази книга. Пък ако и се справят добре (при условия, че филмът види бял свят), би било една наистина приятна изненада.