Първите петнайсет живота на Хари Август

Пъврите петнайсет живота на Хари Август

Автор: Клер Норт

Превод: Анна Орешкова

Издателство: Сиела (2015)

Ако има книга, за която епитетът „главозамайващ“ да отговаря с абсолютна точност, то това несъмнено е "Първите петнадесет живота на Хари Август".

Как е възможно човек да опише подобна история? В средностатистическите романи имаме няколко героя със собствените си сюжетни линии, обикновено простиращи се (според зависи) дни, месеци или години. И дори това в някои случаи е твърде много, за да успеем да го асимилираме добре след един прочит (особено във фентъзи жанра, където детайлността по принцип надминава всичко). „Първите петнайсет“ (сори, много е дълго) не е фентъзи книга, но се допира както до мистиката, така и до научната фантастика, физиката (или онзи дял, който се занимава с пътуване (sort of) във времето (най-малкото предаване на съобщения поколения напред и поколения назад, промяна на събития и как това влияе на хората и света като цяло), включая и ядрената физика) и философията като цяло. И може би още едно-две неща, за които в момента не се сещам. И всички тези елементи се комбинират и допълват в несрещана до сега от мен вихрушка, която едновременно завладява ума и обърква по някакъв особен (но приятен) начин.

А пък книгата, както заглавието добре подсказва, разказва не за един, не за два или три - а за цели петнадесет живота. Това на практика са си петнадесет разказа за Хари Август - за това как се ражда, как умира, през какви житейски, добри и лоши, събития преминава, с какви хора се запознава - понякога по няколко пъти. И как всичко това - всичките тези деветстотин и-не-знам-колко години го променят и извайват в човека, който успява да направи онова, което прави в края на историята. Няма как да не се зачудя за усилието, което авторката е положила при написването на този роман - всичките детайли и подробности в съчетаването на времевата рамка и героите (да не говорим и за описването на фактите от научна гледна точка, разбира се), и да не се възхитя. Дори някой по-умен от мен човек да намери слаби брънки в историята и да посочи недостатъци в това отношение, книгата все пак е твърде интересна и завладяваща, за да търсим кусури в теоретичното обосноваване (а и все пак е фикция, нали).

„Първите петнайсет“, също така, е не просто книга, която разглежда идеята за хората-уробороси и тяхната роля в света, а ни представя и едно изключително пътешествие в душевността на човека. Наред със заплахата, с която Хари Август, трябва да се справи, той преживява няколко значителни обрати в своите животи (имайки предвид, че сме деца на родителите си (и знам, че е тъжно това, което ще кажа), представяте ли си какво е не веднъж, а няколко десетки пъти да преживеете тяхната кончина? Твърде потискаща мисъл.) - любов, тъга, предателство, разочарование, болка и прочее, прочее. От една страна, това може да не звучи много по-различно от която и да било друга книга естествено, но да не забравяме, все пак, че Хари Август умира и се ражда отново и отново, и отново... И помни.

Погледнато отстрани, това може би звучи като доста тежко четиво. Реално обаче въобще не е такова - и ето още един голям плюс за книгата и Клер Норт. Чете се леко, кара те да мислиш и съпреживяваш и наистина успява да развълнува читателя.

PS Клер Норт е позната (явно) още и като Кейт Грифин и Катрин Уеб (известна с YA книгите си?) и е родена през 1986 г. Една млада жена със солидни качества в писането - страхотно! Ще се заинтересувам и от другите нейни произведения.

Кутия за птици

Кутия за птици
Автор: Джош Малерман
Превод: Невена Дишлиева-Кръстева
Изд.: Deja Book, Сиела 
Година: 2015

Не отваряй очи. Слушай.

Слушай.

„Кутия за птици“ е точно толкова потискаша история, колкото предполагат заглавието и корицата ѝ. И едновременно с това - също толкова пленяваща. От самото начало до края цари едно трудно определимо чувство - напрежение и очакване, сякаш всичко е наелектрезирано и във всеки един момент нещата ще ескалират до степен на лудост. Дори в моментите, когато действието като че ли върви малко мудно, пак витае усещането сякаш зад ъгъла се крие някой и те дебне. И въпреки че на пръв поглед всичко това звучи твърде тягостно, за да предизвика удоволствие от четенето, на практика е точно обратното - книгата се чете леко и приятно, дето се вика: „на един дъх“. 

Затова именно основният плюс на книгата е атмосферата, безспорно. Неизвестността и страхът са едно, но когато човек е принуден да ги срещне със затворени очи? Това е най-голямото предизвикателство за читателското въображение и смятам, че авторът се е справил много добре със своята задача. 

Действието в „Кутия за птици“ протича по няколко линии - основно две - което създава интересен контраст между условията, в които Малори (главната героиня) е принудена да срещне за първи път тази никому известна заплаха и да се адаптира към тях, и условията, в които е принудена да живее след това. Звучи може би малко безсмислено (да бе, малко), но в действителност има доста сериозна разлика между двете. Авторът успява да опише самата Малори по много различен начин в двете ситуации, използвайки някои доста смели решения, по мое мнение. Противоречиви дори, което не знам дали би се харесало на всички, но на мен това ми допадна наистина. До къде би стигнал човек в опита си да оцелее? Какви са възможностите ни, пределните ни възможности, можем ли напълно съзнателно да се опитаме да се впишем в един нов, внезапно натрапен ни свят, и по някакъв начин да се накараме да еволюираме? Това са само част от въпросите, които изникват при прочита на тази книга. Другият изключително интересен аспект е неизвестността. Страхът от тъмнината е страхът от неизвестното, но именно в тъмнина трябва да живеят героите, ако искат да оцелеят. И освен това, героите наистина не знаят от какво трябва да се страхуват. И читателят не знае. Никой не знае. Ако някой узнае, това би значило да полудее. Интересна посока на разсъждения предлага книгата по този въпрос и може би това е основното послание, което текстът предава, но не искам да издавам повече от необходимото. Колкото до останалите персонажи, освен Малори - някои са по-отличими, други не толкова. В някои ситуации недоумението ми взимаше връх, в други определено се възхищавах. Това е по-слабата черта на книгата, според мен.

Накратко, тази постапокалиптична история не се занимава със зомбита, зарази и други подобни. Не - това е история за самите хора, за същността ни, за отношенията помежду ни, за това, което се крие дълбоко в нас, което не сме и подозирали, че е там. Което не познаваме и може би никога няма да опознаем. Така че... какво по-неизвестно може да има на този свят от самия човек?

PS Очевидно има планове за филмова адаптация на „Кутия за птици“. Няма да се впускам в разсъждения относно вечния дебат „книги vs. филми по книги“, само искам да кажа, че ми е изключително любопитно да видя как ще пресъздадат уникалността на тази книга. Пък ако и се справят добре (при условия, че филмът види бял свят), би било една наистина приятна изненада.

Светлината, която не виждаме

Светлината, която не виждаме
Автор: Антъни Доер
Превод: Пламен Кирилов
Издателство: Сиела (2015)
Жанр: Историческа

Не бях сигурна точно какво да очаквам, избирайки да прочета „Светлината, която не виждаме“. Анотацията говори за сляпо френско момиче и немско момче, което е част, разбира се, от немските войски. Периодът, през който се развива действието, е преди, по време и след Втората Световна война - факт, който би трябвало достатъчно да разкрива за духа на книгата.

На пръв поглед, това ще е или една мрачна история за преживните ужаси и чудовищни зверства, за които човек очаква да чете, щом се разказва за война, или ще се тръгне по другата ос - французойка и германец, които се влюбват и, преживявайки всичко, завършват с някакъв хепи енд. Любопитното е, че донякъде всичко това е вярно (само донякъде), но истината е, че книгата е много, много повече от просто история за войната или просто история за момче и момиче, намиращи пътя си един към друг. Защото не само Мари-Лор и Вернер са в центъра на сюжета, въпреки че сами по себе си те са достатъчно пленяващи като герои, макар и малко романтично представени. За мен беше изключително удоволствие да чета за света през слепите очи на Мари-Лор - тя не вижда, но усеща толкова много, в пъти повече от останалите, възприятията ѝ са напълно различни и обогатени, а въображението ни, поведено от нейното, наистина полита, колкото и клиширано да звучи... но още по-голямо бе удоволствието да чета за Вернер. Неговата действителност е по-достоверната, по-жестоката, по... изстискващата. Хареса ми това, че рядко ужасите, за които всички знаем, че са били нормалността по време на войната, са описани директно - в повечето случаи те са загатнати или скрити, но и точно по този начин са своеобразно акцентирани. 

Както вече споменах, има и други герои, които грабват вниманието (и сърцето) и, ако трябва да поставяме някакви граници, те са и от двете страни на барикадата. Показано е човешкото лице на войната и хората, които не просто преживяват тази чудовищна несправедливост (защото какво са виновни невинните, независимо тяхната националност?), а които оцеляват. И, в крайна сметка, продължават, дори и гонени от спомените. Хареса ми и фактът, че немците (особено военните) не са напълно демонизирани. Всяка монета си има две страни - можеш да убиваш хора, но едновременно с това да обичаш класическа музика. Какво показва това, всеки сам може да си направи заключенията. Хубавото на „Светлината, която не виждаме“ е, че оставя достатъчно пространство за читателя да абсорбира случилото се и да си направи собствената интерпретация за прочетеното. В Goodreads повечето ревюта са положителни наистина, но попаднах и на някои отрицателни - в едно от тях се казваше, че основната негативна черта е фактът, че героите не са изправени пред морални дилеми и решения. И това е така донякъде, наистина. Но, според мен, от това историята не губи. Защото Мари-Лор през една голяма част от същинската война живее в статика, разваляна единствено от кратките разходки, които предприема в Сен Мало, а Вернер е не какъв да е, а войник. Дори и да се занимава основно с радиопредаватели (и другите технически неща, които не запомних съвсем), той все пак е там. Въре. Във Войната. Не искам да се повтарям излишно, но липсата на конкретика в това отношение само изостря ососбеното, пърхащо усещане за нешо, което не е съвсем наред, особено имайки предвид паралелите с детството му (Юта, радиото, предаването, което слушат) и другаря му от школата - Фредерик (който обича птици - сещате се, те имат криле и летят, реят се високо и далеч от хората, които вършат лоши, много лоши неща). 

В началото си мислех, че трудно ще пиша за тази книга, но се оказва, че има доста  какво да се каже за нея. Няма да се разпростирам още дълго, но непременно ще спомена за невероятно красивата проза и лекия като полъх стил (в оригинал, не се съмнявам, ще е в пъти по-завладяваща). Дори всичко останало да е под въпрос, дори да греша за героите, за посланията, за войната, за всичко... едно нещо е ясно като бял ден и то е, че рядко има книги с толкова изящно написани описания и диалози. 

Едно нещо не ми хареса съвсем - диаманта в историята. Защото всичко останало бе така ярко и живо, че самият скъпоценен камък някак избледня и посивя (пък струва колкото няколко Айфелови кули), а ролята му (акцентирайки на това кое наистина е ценното) в известна степен се разми. Но, от друга страна, може би така е по-добре.