В служба на злото (Корморан Страйк #3)

В служба на злото. Корморан Страйк №3 (2015)

Автор: Робърт Галбрайт (Дж. К. Роулинг)

Издателство: Колибри (2016)

Джоан Роулинг продължава да е в стихията си и в третата част от детективската поредица, която така силно ме грабна още от първите абзаци на "Зовът на Кукувицата". С типичния си на пръв поглед лек, но задълбаващ отвъд повърхността, маниер на писане Джо отново успява да омагьосва.

Историята продължава логически оттам, където приключи втората книга - Копринената буба. Изминало е известно време, Страйк затвърждава името си на човек, разгадаващ онова, което полицията не може, и всичко сякаш му върви добре. Докато, разбира се, нещото не се случва и всичко започва да се разпада. Колко е нужно, за да се обърне животът ти с краката надолу? Един крак. Не повече.

Разбира се, действието далеч не е главозамайващо, а съвсем класически си следва своя донякъде бавен, но в никакъв случай скучен или монотонен, ритъм. Вълнението и чуденето винаги присъстват, а текстът предлага достатъчно теми за размисъл. Главният въпрос (Кой? Кой?), естествено, е сведен до няколко заподозрени, като всички те са част от миналото на Страйк. Това е причината тази книга да се усеща много по-лична от предишните, в известен смисъл и по-драматична, може би, именно заради преживяното в предходни години. Лична е и не само за Страйк, но и за Робин, която е изправена пред различна дилема, пред своите собствени вътрешни страхове и спомени, освен това се стреми да бъде равноправен (или почти) партньор, което далеч не е толкова лесно, колкото звучи на пръв поглед. А остава и открит въпросът със силно неприятния (за мен) приятел, Матю, който продължава да се държи като пълен з****к, с извинение, и само се пречка. Поне го виждаме рядко.

Би било прекалено хубаво обаче, и нереално най-вече, ако книгата си нямаше недостатъци. Пример за това е откритото... сексуално-романтично напрежение между Робин и Страйк. Аз не съм от читателите, които тотално заклеймяват романтиката в класическите варианти, стига да е направено добре, разбира се, но Роулинг все пак стъпва по доста тънък лед, според мен. В крайна сметка, личи си, че има някакъв план (предполагам), който ще оправдае избора на Робин в края на книгата. Без да се впускам в подробности, преразкази и предположения, ще кажа само, че цялата ситуация с Робин и Матю (и Страйк) можеше да бъде представена и по-добре, но както вече споменах, надявам се в следващата книга грапавинките да се изчистят.
Това, което ми направи най-голямо впечатление обаче, е изключително смелото от страна на Роулинг решение да стъпи върху значително непозната (поне аз не съм срещала до сега) територия, а именно ампутацията. Бъдейки основна черта за Страйк, нямаше как в даден момент историята да не се концентрира силно върху това, но начинът, по който го прави Джо е наистина... различен. Не смея да използвам по-конкретен израз, за да не издам прекалено много от сюжета. Но е смело наистина и провокиращо.

И все пак това си остава детективски роман. Престъпленията са си престъпления и толкова много написани истории има за тях (пък да не говорим колко такива има в действителността), че трудно човек може да си каже: "Я, нещо ново!". Аз лично не търся това в тази поредица. За мен скъпоценното е стилът на Роулинг, който изгражда едни от най-живите образи, пълнокръвните герои с вълнуваща динамика (а Страйк и Робин са такива) и усещането, че историята те поглъща, че си част от нея. Дори понякога да ни кара да завъртим очи, това само й придава още повече чар.

(Освен това продължавам и аз да стискам палци за нова Хари Потър (или поне в неговия свят) история. Ама истинска такава, не пиеса, не дори и нова филмова поредица. Книга искам, книга.)

Родени да тичат през каньоните на Мексико

Родени да тичат през каньоните на Мексико

Автор: Кристофър Макдугъл

Преводач: Цветелина Лакова

Изд.: Вакон (2012)

"Родени да тичат" е първата книга от подобно естество, която се захващам да чета - с приключенски, но определено спортен характер, научно-популярна и същевременно почти художествена, Не защото описаните събития не са реално случили се, а заради тръпката, вълнението и съпричастността към героите във въпросните събития. На няколко места прочетох, че книгата е вдъхновяваща - и това е абсолютно вярно, наистина, - но не заради причините, за които може би си мислите, прочитайки заглавието. Не мисля, че всеки, прочел "Родени да тичат", още на следващия ден ще хукне да се състезава на свръх дълги разстояния (гугъл каза, че 50 мили са 80,5 км - so thank you, but no thank you - макар, че от всяка гледна точка е добре редовно да се тренира и колкото по-добре изградени навици имаме в тази посока, толкова по-хубаво... но това е друга тема), но определено смятам, че читателят ще оцени по достойнство чувството за човечност, което струи от почти всяка страница на този роман. И ще се замисли върху някои факти, върху които авторът хвърля светлина - до колко достоверни са те, не мога да кажа с точност, разбира се, , но пък и не виждам причина нещата да не са такива, каквито Кристофър Макдугъл ги описва (но пък аз и нямам достатъчно дълга спортна кариера зад гърба си, за да изкажа някакво по-съществено и обосновано мнение по въпроса, така че все тая). Но както и да е - да говорим за книгата!

"Родени да тичат" разказва за едно състезание. Е, всъщност за много състезания, реално погледнато, но Състезанието е едно и то е епично - заради мястото, където се провежда, заради участниците и най-вече заради своя дух. Може би похватът на автора нарочно ни насоча в тез ред на мисли, но наистина читателят може да усети различната, уникална атмосфера, дори и след като е чел вече около 150-200 страници за същото (останалите са препратки и истории, разказани от втори и трети лица - не по-малко интересни, между другото, според личните ви предпочитания).

Книгата разказва, също така, и за уникалното племе тараумара. Бягащите хора. Бягащи

километри и километри наред, с някакви сандали на краката, през такива местности, за които Беър Грилз ни учи, че трудно можем да оцелеем без да проядем червеи (или поне аз с такова впечатление останах) и да пием в крайна нужда нещо, което един от мъжете на това състезание е направил наистина (и признава колко е отвратително, между другото, но хей, оцеляването е на първо място, нали?). Доста интересни факти ни се представят за това индианско племе от Мексико, за начина им на живот, за отношенията им с външния и модерен свят. Точно такъв тип истории са вдъхновяващи за мен - скритите загадки на планетата, до които се докосваме благодарение на National Geographic (примерно) и хора като Кристофър Макдугъл, които се впускат в неизвестното, без да знаят какво ги очаква отвъд поредния хълм.

Арнулфо Кимаре от тараумара и Скот Юрек на
състезанието в Медните каньони, Мексико

Но тараумара са само част от основния въпрос, който си задава г-н Макдугъл (Мечката, както го е нарекъл Кабайо Бланко - уникален образ, за който, по мое мнение, си струва да се напише цяла отделна книга - по-късно научих, че човекът е починал, което истински ме натъжи :( ), а именно - защо едни хора се контузват, докато бягат, а други не? И покрай многото истории и случки, включващи известни марки на маратонки, тънки vs. ортопедични и подсилени стелки, части от стъпалото с латински наименования, които не запомних, биографии на велики състезатели и маратонци, авторът ни повежда и на кратка разходка до времето на неандерталците и хомо еректус. И там представя една доста любопитна теория на двама (плюс-минус още няколко) учени, която определено ще повдигне духа на активно практикуващите джогинг (*wink, wink*) и която наистина може да ви накара да се замислите дали утре да не заделите 30-40 минути за кратък крос на близкия стадион. Същевременно, въпросната теория дава и нещо като причина защо повечето от нас не го правят.

И така, книгата я купих, защото ме подсети за един приятел, който бяга, когато има тази възможност, и си помислих, че ще е чудесно четиво за човек, който се вълнува от подобен род дейности. Сред прочита ѝ обаче (все пак трябва да знам какво препоръчвам) разбрах, че книгата не е само за спортисти, били те професионални или любители, а за всички нас, включително и тези, които не сме тичали от 2-3 години, а се залъгваме с някакви ала-бала гимнастики в домашни условия, както и за хората, които, поради една или друга причина, не могат и за това да отделят време. От художествена гледна точка дали е достатъчно добре написана историята? Може би не. Има какво още да се изисква в стила и повествованието (на моменти буквално може да се изгубите в някой от десетките странични разкази, ала всеки от тях допринася към преживяването). В крайна сметка обаче книгата успява да постигне най-важното, а то е да привлече интереса и да ни накара да разсъждаваме, при това го постига с финес, не често срещан дори сред признати имена.

Краят на книгата предоставя отговор на това защо историята на тараумара, на Състезанието, на Кристофър Макдугъл, Кабайо Бланко и останалите участници е толкова пленителна. И защо, в основата си и в крайна сметка, това е една история за истинските хора. Бягащите хора.

Първите петнайсет живота на Хари Август

Пъврите петнайсет живота на Хари Август

Автор: Клер Норт

Превод: Анна Орешкова

Издателство: Сиела (2015)

Ако има книга, за която епитетът „главозамайващ“ да отговаря с абсолютна точност, то това несъмнено е "Първите петнадесет живота на Хари Август".

Как е възможно човек да опише подобна история? В средностатистическите романи имаме няколко героя със собствените си сюжетни линии, обикновено простиращи се (според зависи) дни, месеци или години. И дори това в някои случаи е твърде много, за да успеем да го асимилираме добре след един прочит (особено във фентъзи жанра, където детайлността по принцип надминава всичко). „Първите петнайсет“ (сори, много е дълго) не е фентъзи книга, но се допира както до мистиката, така и до научната фантастика, физиката (или онзи дял, който се занимава с пътуване (sort of) във времето (най-малкото предаване на съобщения поколения напред и поколения назад, промяна на събития и как това влияе на хората и света като цяло), включая и ядрената физика) и философията като цяло. И може би още едно-две неща, за които в момента не се сещам. И всички тези елементи се комбинират и допълват в несрещана до сега от мен вихрушка, която едновременно завладява ума и обърква по някакъв особен (но приятен) начин.

А пък книгата, както заглавието добре подсказва, разказва не за един, не за два или три - а за цели петнадесет живота. Това на практика са си петнадесет разказа за Хари Август - за това как се ражда, как умира, през какви житейски, добри и лоши, събития преминава, с какви хора се запознава - понякога по няколко пъти. И как всичко това - всичките тези деветстотин и-не-знам-колко години го променят и извайват в човека, който успява да направи онова, което прави в края на историята. Няма как да не се зачудя за усилието, което авторката е положила при написването на този роман - всичките детайли и подробности в съчетаването на времевата рамка и героите (да не говорим и за описването на фактите от научна гледна точка, разбира се), и да не се възхитя. Дори някой по-умен от мен човек да намери слаби брънки в историята и да посочи недостатъци в това отношение, книгата все пак е твърде интересна и завладяваща, за да търсим кусури в теоретичното обосноваване (а и все пак е фикция, нали).

„Първите петнайсет“, също така, е не просто книга, която разглежда идеята за хората-уробороси и тяхната роля в света, а ни представя и едно изключително пътешествие в душевността на човека. Наред със заплахата, с която Хари Август, трябва да се справи, той преживява няколко значителни обрати в своите животи (имайки предвид, че сме деца на родителите си (и знам, че е тъжно това, което ще кажа), представяте ли си какво е не веднъж, а няколко десетки пъти да преживеете тяхната кончина? Твърде потискаща мисъл.) - любов, тъга, предателство, разочарование, болка и прочее, прочее. От една страна, това може да не звучи много по-различно от която и да било друга книга естествено, но да не забравяме, все пак, че Хари Август умира и се ражда отново и отново, и отново... И помни.

Погледнато отстрани, това може би звучи като доста тежко четиво. Реално обаче въобще не е такова - и ето още един голям плюс за книгата и Клер Норт. Чете се леко, кара те да мислиш и съпреживяваш и наистина успява да развълнува читателя.

PS Клер Норт е позната (явно) още и като Кейт Грифин и Катрин Уеб (известна с YA книгите си?) и е родена през 1986 г. Една млада жена със солидни качества в писането - страхотно! Ще се заинтересувам и от другите нейни произведения.