Бъдеще на Дмитрий Глуховски

Бъдеще

Автор: Дмитрий Глуховски

ИК "Сиела", 2015 

Превод от руски език: Васил Велчев

"Когато живоът е равен на смърт." Този оксиморон  започна да витае из мислите ми още в самото начало на книгата. Разбирайки, че това е история, в която хората буквално са преборили смъртта, нямаше как да не направя хиляди асоциации с вампири, елфи и други същества или всякакви по вид магьосници, чиято средностатистическа продължителност на живота варира, да речем, между няколко стотин и 1-2 хиляди години, според случая. Обикновено, това символизира страха от смъртта (неизвестното), както и в случая, разбира се, но в повечето други истории (по-често фентъзи) това се асоциира по-скоро с придобиването на възможности за постигане на дадена цел (без подробности, вариантите са стотици, най-често save/destroy the world, според настроението), в зависимост от сюжета и целта на автора. Усещането в "Бъдеще" обаче е съвсем различно. Коренно различно. 

Какво би станало наистина, ако всички (е, почти) хора живеят безкрайно? Не се боят, че един ден ще умрат, че могат да се разболеят от рак, примерно, да не говорим пък за нещо толкова миловидно и тривиално като шарка (примерно). Безброй възможности, безброй привилегии, здрави тела и вечна младост (дори без да се налага да пият кръв). Година след година, всеки си прави, каквото си поиска, в какви си пози поиска, простете, и изведнъж Европа, тъй като действието се развива там, се трансформира от "застаряващия континент" в пренаселения такъв. Естествено... многократно увеличаващото се население ще бъде един от основните проблеми. Редом с още много други.

И какво се случва, когато трябва да се вземат мерки против това? Няколко десетки милиарда населяват нашата планета Земя, а капацитетът й дали може да понесе цялото това множество, да я тъпче и опосква ресурсите й? Дори след като са измислили някакъв... изкуствен начин, чрез манипулирането на атоми (не претендирам за научна достоверност), да създават храна (и общо взето всичко, което е необходимо... имам предвид, наистина абсолютно всичко). Все някога ресурсите се изчерпват, капацитетът се запълва (впрочем, хората живеят не в нормални жилищни сгради, а в кули, високи стотици, стотици етажи, а апартаментите им представлява някакви кутийчици, защото просто няма място за повече - на мен поне ми е трудно да си го представя (да не говорим колко е неприятно да се чувствам, така или иначе доста некомфортно в тесни пространства, и главният герой в книгата да страта от клаустрофобия)). И това е само един от параметрите на безкрайното съществуване. Другата, не по-маловажна, характеристика е - какво се случва с хората, когато им отнемеш ултиматума, когато заличиш крайния срок, и те вече разполагат с цялото време на света? И при това са в разцвета на силите си, но са лишени от всякакъв възможен стимул.. за каквото и да било. Дори от онова, което в най-силна степен ни определя като живи същества.

Не случайно книгата, освен, че е в сферата на научната фантастика, е и антиутопия (всъщност, тя е предимно антиутопия). И в този дух, съвсем открито представя отговорите на гореизложените въпроси, без да ги скрива сред тонове метафори и интерпретации. Което от една страна е добре, от друга... не чак толкова. Посланията са представени дори твърде буквално в повечето случаи (което пък може да е била и целта на автора, знам ли), но това далеч не е кой знае какъв проблем. Защото пък стилът на Дмитрий Глуховски е наистина увлекателен, историята се чете бързо и завладява в необходимата степен, за да се пренебрегнат (сравнително лесно) някои по-вулгарни изрази и сцени. 

Най-любопитно за мен беше да чета за Ян (е, все пак е главният герой, а и историята е разказана в първо лице от негова гледна точка). Той е уникален с това, че докато претърпява видимо падение в обществото, започва бавно и постепенно да преоткрива онова, което е истински ценно в живота (онзи живот, който все пак си има краен срок, а следователно и някакъв смисъл). Към края на книгата Ян имаше някои великолепни монолози и послания, които наистина ме разчувстваха, а самият финал беше... повече от задоволяващ, макар и очакван.

Накрая ще кажа само че "Бъдеще", макар и да не изненадва с нещо, напълно непознато (което би било и трудно, разбира се), макар и да борави доста буквално с използваните похвати, все пак доставя една голяма доза удовлетворение, провокирано от прочетеното, от посланията, заложени в историята, от развитието на героите и техните съдби и най-вече - от самото бъдеще. Не това, което заварваме в началото на книгата, а онова, чието раждане виждаме в нейния край.

Първите петнайсет живота на Хари Август

Пъврите петнайсет живота на Хари Август

Автор: Клер Норт

Превод: Анна Орешкова

Издателство: Сиела (2015)

Ако има книга, за която епитетът „главозамайващ“ да отговаря с абсолютна точност, то това несъмнено е "Първите петнадесет живота на Хари Август".

Как е възможно човек да опише подобна история? В средностатистическите романи имаме няколко героя със собствените си сюжетни линии, обикновено простиращи се (според зависи) дни, месеци или години. И дори това в някои случаи е твърде много, за да успеем да го асимилираме добре след един прочит (особено във фентъзи жанра, където детайлността по принцип надминава всичко). „Първите петнайсет“ (сори, много е дълго) не е фентъзи книга, но се допира както до мистиката, така и до научната фантастика, физиката (или онзи дял, който се занимава с пътуване (sort of) във времето (най-малкото предаване на съобщения поколения напред и поколения назад, промяна на събития и как това влияе на хората и света като цяло), включая и ядрената физика) и философията като цяло. И може би още едно-две неща, за които в момента не се сещам. И всички тези елементи се комбинират и допълват в несрещана до сега от мен вихрушка, която едновременно завладява ума и обърква по някакъв особен (но приятен) начин.

А пък книгата, както заглавието добре подсказва, разказва не за един, не за два или три - а за цели петнадесет живота. Това на практика са си петнадесет разказа за Хари Август - за това как се ражда, как умира, през какви житейски, добри и лоши, събития преминава, с какви хора се запознава - понякога по няколко пъти. И как всичко това - всичките тези деветстотин и-не-знам-колко години го променят и извайват в човека, който успява да направи онова, което прави в края на историята. Няма как да не се зачудя за усилието, което авторката е положила при написването на този роман - всичките детайли и подробности в съчетаването на времевата рамка и героите (да не говорим и за описването на фактите от научна гледна точка, разбира се), и да не се възхитя. Дори някой по-умен от мен човек да намери слаби брънки в историята и да посочи недостатъци в това отношение, книгата все пак е твърде интересна и завладяваща, за да търсим кусури в теоретичното обосноваване (а и все пак е фикция, нали).

„Първите петнайсет“, също така, е не просто книга, която разглежда идеята за хората-уробороси и тяхната роля в света, а ни представя и едно изключително пътешествие в душевността на човека. Наред със заплахата, с която Хари Август, трябва да се справи, той преживява няколко значителни обрати в своите животи (имайки предвид, че сме деца на родителите си (и знам, че е тъжно това, което ще кажа), представяте ли си какво е не веднъж, а няколко десетки пъти да преживеете тяхната кончина? Твърде потискаща мисъл.) - любов, тъга, предателство, разочарование, болка и прочее, прочее. От една страна, това може да не звучи много по-различно от която и да било друга книга естествено, но да не забравяме, все пак, че Хари Август умира и се ражда отново и отново, и отново... И помни.

Погледнато отстрани, това може би звучи като доста тежко четиво. Реално обаче въобще не е такова - и ето още един голям плюс за книгата и Клер Норт. Чете се леко, кара те да мислиш и съпреживяваш и наистина успява да развълнува читателя.

PS Клер Норт е позната (явно) още и като Кейт Грифин и Катрин Уеб (известна с YA книгите си?) и е родена през 1986 г. Една млада жена със солидни качества в писането - страхотно! Ще се заинтересувам и от другите нейни произведения.