Водосрез на Паоло Бачигалупи

Водосрез
Автор: Паоло Бачигалупи
ИК Сиела (2016)
Превод: Елена Павлова

Антиутопиите в последно време сякаш набират все по-голяма популярност. Дали заради изобилстващите екранизации, дали защото често са в категорията young adult (и съответно достигат до голяма маса читатели) или пък заради възможността да се съчетаят елементи от няколко жанра едновременно - не знам, факторите навярно са много повече. Любопитното в случая е, че нито едно от гореизброените не може да се припише изцяло на "Водосрез".

"Водосрез" е антиутопия, но се чете като трилър - както криминален, така и политически (в известна степен). "Водосрез" е антиутопия, но се позовава в такава степен на реалността, че звучи много по-достоверно от почти всяка друга подобна книга. Както подсказва заглавието (което може да е малко объркващо първоначално), в книгата се говори за вода. В най-буквалния смисъл. Водата, която някога я е имало, сега я няма, и в следствие на това се развиват безброй проблеми в американската общественост, които пък, от своя страна, водят до съответните невъзвратими последици. Обикновено в антиутопиите се говори общо за "човечеството" - случаят тук не е такъв. Действието се развива предимно във Финикс (Аризона), засягайки и другите югоизточни щати (Невада, Калифорния) - онези, които са най-вече много горещи и много сухи, докато в други части на континента все още вали и има зелени дървета (някой по-добре запознат с американската действителност и психология навярно ще намери интересен паралел тук). Интересното е, че се посочва как проблемът с недостига на вода се корени още по времето, когато големите мегаполиси са били изграждани (началото на 20 век? навярно) и авторът отбелязва накрая, че се позовава на достоверни научноизследователски източници. Не съм седнала да ги проверявам, но пък и да е преувеличил, колко да е преувеличил... 

Както и да е. Действието се развива бързо и завладяващо - добре са балансирани екшън и драма моментите, наблюдава се дори и хумор от време на време (не често, което е разбираемо). Героите са интересни и със сигурност мога да кажа, че влизат под кожата на читателя. Анхел (любопитно ми е защо са решили, че трябва на български да бъде "Ангела"... поне "Ангел" да беше) е може би най-пълнокръвният герои в книгата, но не мога да кажа, че е съвсем уникален по характер. Притежава едновременно грубост и състрадателност (което винаги се харесва), закален е в "месомелачката", както се казва в книгата, от много години, което го прави и, разбира се, силно компетентен. Освен него, сюжетът обръща внимание и на една журналистка, която не се отличава с нещо особено, и младо момиче - Мария (навярно почти дете, не помня да е посочвана конкретна възраст, което само по себе си е достатъчно показателно, защото символизира не просто една съдба в тези тежки условия, а съдбата на всички онези милиони хора, принудени да преживеят същото - и повечето от тях, навярно, са деца). Журналистката е представена като смела, нахъсана и много (може би нереалистично много) издръжлива, но дори само ако се обърне внимание на имената на героите - Анхел, Мария и Люси - две от тях изпъкват пред третото. И ако трябва да се каже кой е по-силният от двата образа, със сигурност не бих избрала Люси. Което, донякъде, все пак не би било честно, защото въпреки че Люси като герой не се отличава в такава степен, все пак авторът я поставя пред много трудни дилеми. А това, което със сигурност характеризира книгата, както вече споменах, е че е максимално реалистична, което се отнася и за действията на героите. И особено за края на историята.

Като се замисля, малко трудно е да се пише ревю за тази книга, без да се издаде нищо от сюжета, защото повечето неща, за които си струва да се споменат и да се говори за тях, са с много нюанси и могат да бъдат взети различни отношения към тях.

Така че за края (който междудругото много ми хареса) ще кажа само, че това, което виждаме, не е нито правилното, нито лесното. Но е реалистичното. 

(Тук ще вмъкна и че основният минус на книгата, според мен, е донякъде насиленото присъствие на любовната драма - в единия случай изглежда, че е написана просто защото трябва да я има, да се придаде допълнителна емоционалност на въпросната сцена, което за мен беше излишно, докато в другия случай това води до доста нелицеприятна за мен сцена.)

Струва си да се спомене и промяната в обществото след като настъпва този катаклизъм. Липсата не на какво да е, а на вода, би трябвало да влее малко разум в кухите човечески глави. Може би в друга книга, от друг автор, в по-различен стил написана - да. Няма как да не си направя паралел с "Колелото на Времето" (съжалявам, неизбежно е и... не, дори не съжалявам), където има цял един народ, чието съществуване  в продължение на три хиляди години се развива в пустиня (изградена много подобно на американските такива, доколкото ми знае и моят пусти мозък) и отчасти поради това, отчасти поради други причини, в които няма да се задълбочавам сега, битието им изцяло е устроено на базата на честта и на дълга. И това като образ до толкова контрастира на ... подобието на общество, което се вижда във "Водосрез", че в първия момент дори е леко... "отвращаващо". Особено имайки предвид в какви условия са принудени да живеят тези хора, а и тенденциите, които текстът ни разкрива, са дори да се влошават още повече - пък междувременно (и отново) оличителна черта си остава меркантилността у хората, предателството, жестокостта, политиканството. А това е нещо, което се вижда всеки ден в реалния живот, във все по-голяма степен, и е нещо, от което не можем да избягаме, дори и да искаме. 

Ако трябва да го кажа простичко - това е хубава книга за много нехубави неща.

В служба на злото (Корморан Страйк #3)

В служба на злото. Корморан Страйк №3 (2015)

Автор: Робърт Галбрайт (Дж. К. Роулинг)

Издателство: Колибри (2016)

Джоан Роулинг продължава да е в стихията си и в третата част от детективската поредица, която така силно ме грабна още от първите абзаци на "Зовът на Кукувицата". С типичния си на пръв поглед лек, но задълбаващ отвъд повърхността, маниер на писане Джо отново успява да омагьосва.

Историята продължава логически оттам, където приключи втората книга - Копринената буба. Изминало е известно време, Страйк затвърждава името си на човек, разгадаващ онова, което полицията не може, и всичко сякаш му върви добре. Докато, разбира се, нещото не се случва и всичко започва да се разпада. Колко е нужно, за да се обърне животът ти с краката надолу? Един крак. Не повече.

Разбира се, действието далеч не е главозамайващо, а съвсем класически си следва своя донякъде бавен, но в никакъв случай скучен или монотонен, ритъм. Вълнението и чуденето винаги присъстват, а текстът предлага достатъчно теми за размисъл. Главният въпрос (Кой? Кой?), естествено, е сведен до няколко заподозрени, като всички те са част от миналото на Страйк. Това е причината тази книга да се усеща много по-лична от предишните, в известен смисъл и по-драматична, може би, именно заради преживяното в предходни години. Лична е и не само за Страйк, но и за Робин, която е изправена пред различна дилема, пред своите собствени вътрешни страхове и спомени, освен това се стреми да бъде равноправен (или почти) партньор, което далеч не е толкова лесно, колкото звучи на пръв поглед. А остава и открит въпросът със силно неприятния (за мен) приятел, Матю, който продължава да се държи като пълен з****к, с извинение, и само се пречка. Поне го виждаме рядко.

Би било прекалено хубаво обаче, и нереално най-вече, ако книгата си нямаше недостатъци. Пример за това е откритото... сексуално-романтично напрежение между Робин и Страйк. Аз не съм от читателите, които тотално заклеймяват романтиката в класическите варианти, стига да е направено добре, разбира се, но Роулинг все пак стъпва по доста тънък лед, според мен. В крайна сметка, личи си, че има някакъв план (предполагам), който ще оправдае избора на Робин в края на книгата. Без да се впускам в подробности, преразкази и предположения, ще кажа само, че цялата ситуация с Робин и Матю (и Страйк) можеше да бъде представена и по-добре, но както вече споменах, надявам се в следващата книга грапавинките да се изчистят.
Това, което ми направи най-голямо впечатление обаче, е изключително смелото от страна на Роулинг решение да стъпи върху значително непозната (поне аз не съм срещала до сега) територия, а именно ампутацията. Бъдейки основна черта за Страйк, нямаше как в даден момент историята да не се концентрира силно върху това, но начинът, по който го прави Джо е наистина... различен. Не смея да използвам по-конкретен израз, за да не издам прекалено много от сюжета. Но е смело наистина и провокиращо.

И все пак това си остава детективски роман. Престъпленията са си престъпления и толкова много написани истории има за тях (пък да не говорим колко такива има в действителността), че трудно човек може да си каже: "Я, нещо ново!". Аз лично не търся това в тази поредица. За мен скъпоценното е стилът на Роулинг, който изгражда едни от най-живите образи, пълнокръвните герои с вълнуваща динамика (а Страйк и Робин са такива) и усещането, че историята те поглъща, че си част от нея. Дори понякога да ни кара да завъртим очи, това само й придава още повече чар.

(Освен това продължавам и аз да стискам палци за нова Хари Потър (или поне в неговия свят) история. Ама истинска такава, не пиеса, не дори и нова филмова поредица. Книга искам, книга.)

Кутия за птици

Кутия за птици
Автор: Джош Малерман
Превод: Невена Дишлиева-Кръстева
Изд.: Deja Book, Сиела 
Година: 2015

Не отваряй очи. Слушай.

Слушай.

„Кутия за птици“ е точно толкова потискаша история, колкото предполагат заглавието и корицата ѝ. И едновременно с това - също толкова пленяваща. От самото начало до края цари едно трудно определимо чувство - напрежение и очакване, сякаш всичко е наелектрезирано и във всеки един момент нещата ще ескалират до степен на лудост. Дори в моментите, когато действието като че ли върви малко мудно, пак витае усещането сякаш зад ъгъла се крие някой и те дебне. И въпреки че на пръв поглед всичко това звучи твърде тягостно, за да предизвика удоволствие от четенето, на практика е точно обратното - книгата се чете леко и приятно, дето се вика: „на един дъх“. 

Затова именно основният плюс на книгата е атмосферата, безспорно. Неизвестността и страхът са едно, но когато човек е принуден да ги срещне със затворени очи? Това е най-голямото предизвикателство за читателското въображение и смятам, че авторът се е справил много добре със своята задача. 

Действието в „Кутия за птици“ протича по няколко линии - основно две - което създава интересен контраст между условията, в които Малори (главната героиня) е принудена да срещне за първи път тази никому известна заплаха и да се адаптира към тях, и условията, в които е принудена да живее след това. Звучи може би малко безсмислено (да бе, малко), но в действителност има доста сериозна разлика между двете. Авторът успява да опише самата Малори по много различен начин в двете ситуации, използвайки някои доста смели решения, по мое мнение. Противоречиви дори, което не знам дали би се харесало на всички, но на мен това ми допадна наистина. До къде би стигнал човек в опита си да оцелее? Какви са възможностите ни, пределните ни възможности, можем ли напълно съзнателно да се опитаме да се впишем в един нов, внезапно натрапен ни свят, и по някакъв начин да се накараме да еволюираме? Това са само част от въпросите, които изникват при прочита на тази книга. Другият изключително интересен аспект е неизвестността. Страхът от тъмнината е страхът от неизвестното, но именно в тъмнина трябва да живеят героите, ако искат да оцелеят. И освен това, героите наистина не знаят от какво трябва да се страхуват. И читателят не знае. Никой не знае. Ако някой узнае, това би значило да полудее. Интересна посока на разсъждения предлага книгата по този въпрос и може би това е основното послание, което текстът предава, но не искам да издавам повече от необходимото. Колкото до останалите персонажи, освен Малори - някои са по-отличими, други не толкова. В някои ситуации недоумението ми взимаше връх, в други определено се възхищавах. Това е по-слабата черта на книгата, според мен.

Накратко, тази постапокалиптична история не се занимава със зомбита, зарази и други подобни. Не - това е история за самите хора, за същността ни, за отношенията помежду ни, за това, което се крие дълбоко в нас, което не сме и подозирали, че е там. Което не познаваме и може би никога няма да опознаем. Така че... какво по-неизвестно може да има на този свят от самия човек?

PS Очевидно има планове за филмова адаптация на „Кутия за птици“. Няма да се впускам в разсъждения относно вечния дебат „книги vs. филми по книги“, само искам да кажа, че ми е изключително любопитно да видя как ще пресъздадат уникалността на тази книга. Пък ако и се справят добре (при условия, че филмът види бял свят), би било една наистина приятна изненада.

Преглед на 2014

Уау, колко много книжки (е, като за мен)! Седнах да прегледам изчетеното през миналата календарна година и си рекох да отсея най-доброто, така че ако някой се колебае дали да прочете някое заглавие, евентуално и да помогна с решението. Може би трябваше да започна блога с този пост, нали? Както и да е.

Няма да подреждам книгите в класация или нещо подобно, защото определено всички са добри и всички те заслужават да им се обърне подходящо внимание. Според вкуса на всеки читател, разбира се, но смятам, че въпрсните заглавия заслужават и "експериментирането" в различни тематики и жанрове.

И така. Here we go.

1. Поредицата „Джентълмените копелета“ на Скот Линч и особено книга първа - „Лъжите на Локи Ламора“, и книга трета - "Republic of Thieves" (не, че втората не е добра, но малко бледнее сред останалите). Скот Линч определено има нюх към хумора, обратите и грандиозните планове (особено такива, включващи  хитреци, наумили си да стане на тяхното), а фентъзи поредица, концентрирана върху крадец, определено забива камбанката на интереса (все пак кой не харесва Бандата на Оушън?). Страничните герои и сюжети също правят (меко казано) впечатление, а магията, макар и да не е в големи количества, е достатъчно интересна и, както се очертава, тепърва ще ни се разкрива още от нея. Поредицата, изглежда, че ще бъде от 7 книги, като тази година евентуално ще можем да прочетем четвъртата - The Thorn of Emberlain.

2. Вината в нашите звезди на Джон Грийн. Сама се учудих на себе си, когато реших да прочета книгата и, честно казано, наистина не съжалявам. Това е първият ми досег с „модерното“ young adult и нямам база за сравнение, навярно няма и да имам за напред. Освен ако не реша да хвърля един поглед на „Къде си, Аляска“ или някое от другите произведения на Джон Грийн. (Един проблем имам с „Вината“ обаче... и той е, че сякаш книгата "настоява" читателите да я харесат. Все пак не би ли било коравосърдечно, ако някой се изкаже негативно за развитието на Хейзъл и Огъстъс (дано да не бъркам имената)  като герои? Защото това въздейства наистина, но дали въздейства заради тежката съдба, през която минават (и много от нас навярно могат да видят себе си в техните роли или свои близки и познати) или въздейства заради качествата, които романът притежава?... ох, дълга скоба стана. Затварям я.)

3. The Silkworm на Робърт Галбрайт... или неразказаната история на Аластор Муди (шегувам се... донякъде). Джоан Роулинг е майсторка в измислянето на интересни, различни и вълнуващи герои и Корморан Страйк определено е един от тях. Има си своите неволи, има си своите добри и лоши страни и определено има навика да ти влиза под кожата. Смея да твърдя, че за двете книги, излезли до сега от тази поредица, определно го заобичах и нямам търпение Джо да напише и следващата. Нямам голям опит с криминалните романи, но по мое скромно мнение добре ѝ пасва на стила и интригата определено е на ниво (*crossing fingers за екранизация).

4. Поредицата „Сага за Живите кораби“ на Робин Хоб (която скоро ще бъде издадена от MBG Books и мисля, че вече може да се закупи първата част - „Вълшебният кораб“). Ако искате фентъзи, концентрирано върху героите и техните прежиявания, а не толкова върху съдбата на света и неговото спасяване, то това са книгите за вас. Робин Хоб вдига с класи този поджанр във фентъзито (правилен термин? не? все тая) - не бих отишла далеч от истината, ако кажа, че можех буквално да чуя как туптят сърцата на героите във всеки един момент, толкова истинско звучеше всичко. Всеки един от тях е уникален, всеки един заслужава фокуса, който получава, всеки един има своето значимо място в цялостната картина на събитията (а те какви събития... въй-въй!). Ами корабите, така крещящо подчертани в заглавията? Не бих могла да си представя, че съм способна да се вманияча по кораби, но в литературата всичко е възможно. В добрата литература (малка подсказка към феновете на „Колелото на Времето“: спомнете си думите на Ветроловката в четвърта книга). Горещо препоръчвам на всички.

Тук ще вмъкна и Fool's Assassin - първа книга от поредната поредица за Фиц и Шута (май така е и нейното заглавие?), където виждаме един още по-пораснал и още по-сериозен Фиц. Сюжетът върви малко по-бавно и напрежеието в книгата расте плавно, което може би не би се харесало на екшън-любителите. Но за тези от нас, изчели всичко за Фицрицарин, това не е проблем и навярно не съм единствената, която се вълнува от всяка нова история за любимия убиец (а и Любими? О, да.). 

5. „Да пробудиш драконче“ на Николай Теллалов. ПРОЧЕТЕТЕ Я! ВЕДНАГА! (Упс..
. съжалявам, не исках да викам). Захванах я малко на шега и единственото за което съжалявам е, че не ми е попаднала по-рано пред очите. Като народна приказка, разказана по модерному, с лека носталгична нотка за времената от преди десетина-петнадесет години (не знам точно кога е писана) , с онова вдъхновение, което почти по детски, ни кара да погледнем към Райчо и да съжалим, че змейовете и змеиците не са вече сред нас. Важно е да посоча, че това е първата книга от поредицата „Драконче“, като останалите части също заслужават читателското внимание. Светът, създаден от Николай Теллалов, е толкова богат, че дори на моменти е трудно да се преглътне, въплъщавайки едновременно научна фантастика и фентъзи (не съм много по научната фантастика, но както и да е, беше ми адски интересно все пак, въпреки многото елементи и образи). Радо е уникален симпатяга, а Верена е едно очарователно змейче (наистина!). Жалко, че участието ѝ в следващите книги е по-малко.

6. „Сияйни слова“ на Брандън Сандерсън. Разбира се, перлата във фентъзи короната за миналата година. Господинчото продължава да бълва книга след книга и се чудя кога ли ще му секне неспирният извор на вдъхновение (дано да не става, разбира се; искам още пръчки, които да са пръчки (не, не съм луда, това си е в сюжета)). Отношенията ми като читател с Брандън Сандерсън са малко по-сложни от тези на останалите негови фенове (а и аз все още не се определям напълно като фен), заради факта, че не довърши Колелото на Времето по най-правилния начин (и го казвам обективно, не като един от най-върлите манияци на тази тема, разбира се, в никакъв случай, как може някой въобще да си помисли подобно нещо за мен?!). Все пак не мога да не призная очевадните качества на тази, както и на предходната книга („Пътят на кралете“) - много нива над Мъглороден, според мен, класическо фентъзи, което даставя тотален оргазъм за любителите на този жанр.