Кръвна песен на Антъни Райън

Кръвна песен

Автор: Антъни Райън

ИК "Бард" (2015)

Сред такова разнообразие във фентъзи жанра, не е никак лесно дадена книга да се отличи сред множеството, особено що се отнася до дебюти. "Кръвна песен" определено ме привлече миналата година, но поради една или друга причина (колко загадъчно) не успях да се сдобия с книжлето. Наскоро обаче попаднах на добра (хмък) оферта в един сайт (за първи и втори том накуп), та реших все пак да се възползвам (което, следователно, означава, че ще си закупя и третата част, след като бъде издадена на български език - независимо дали щях да остана доволна от прочетеното, или не (hint: останах)). Мога да кажа със сигурност, че "Бард" имат нюх към фентъзито - нещо, което са доказали през годините - и искрено се радвам, че са се ориентирали към цялостно издаване на поредици (сега остана и да преиздадат някои стари (; ).

В последните години се появиха много автори с различни стилове, сюжети и герои - все "новаторски" и "модерни", съпътстващи социалните тенденции в обществото (понякога успешно, понякога - не, но това е друга тема). И в това няма нищо лошо, разбира се - добрата история си е добра, независимо за какво говори, а ако има и какво да добави - още по-хубаво. Но все пак нещото, което най-много ми хареса в "Кръвна песен", е това, че книгата звучи... традиционно. Може би това е най-добрата дума. Доближава се до доброто старо фентъзи (може би все още не е достатъчно "високо", но се катери добре), с класическите елементи като воини, ордени, битки и тук-там магии (с намек за количествено и качествено увеличение в продължението), религиозни и верски противоречия (доста кървави, при това) и не малко интриги. Звучи доста нали? Така е. Хубавото е, че в това отношение Антъни Райън се е справил добре и сравнително успешно балансира всичко това (с изключение на магическата част - наистина ми се щеше да срещаме по-често този вълк, а и много, много се надявам да видим пак момичето от видението, или пък други като нея).

Това, което не ми допадна, е леко... хаотичната среда на историята. Не ми се понравиха и някои решения на автора, или по-точно не ми се струват съвсем реалистични, въпреки бруталния свят, в който героите са принудени да живеят (и бруталните тренировки, които ги подготвят за това). Може би и по самия Вейлин трябва да се бутнат едно-две нещица, за да се ошлайфа напълно. Заради тези причини, нали, са и трите звезди в гудрийдс - но всеки с вкуса си, в крайна сметка.

Друга особица, за която не знам дали ще се хареса всекиму, е фактът, че сюжетът се развива в рамките на, хъм, 15? години? Може би? Не можах да ги проследя добре, а и реално историята се разказва от Вейлин пред друг герой (историк, който трябва да го придружи до един остров, където ще се случи един двубой), та в книгата има 6-7-8 такива прекъсвания, където виждаме ситуацията и самия Вейлин през очите на другия мъж. Което, между другото е интересно, защото добавя един добър контраст към разказваните събития, същевременно, постепенно се вижда и промяната в отношението към самия Вейлин (а това е важно, между впрочем). Но думата ми беше друга - за тези години се появяват, естествено, много герои, които не е никак лесно да бъдат следени от читателя. Но е бял кахър това, защото нито един от тези не е с кой знае какво значение, а онези, които имат съществена роля, се споменават и "виждат" достатъчно често - или пък са достатъчно запомнящи се и от един път.

Много ми хареса и това, че Райън е заложил много на приятелството (братството, по-точно). Независимо какво представлява въпросният Шести орден, не може да се отрече, че момчетата там (тъй като започват от доста крехка възраст - 10-11 години) създават силни връзки помежду си, което е наистина ценно (и се вижда все по-рядко в реалния живот). Самите герои също са любопитни, донякъде стереотипни, донякъде - не, но все пак има и интересни образи сред тях.

За религиозните войни, които, в крайна сметка, са в центъра на сюжета през този първи том (а предполагам, ще бъдат и през втория заради същината на въпросните религии), няма какво да се добави. Интересна е хрумката на Антъни Райън за Вярата (основната религия в Обединеното кралство), която представлява по-скоро кодекс някакъв с правила и закони, които трябва да бъдат следвани. Също и идеята за Отвъдното (hint and a guess: тук ще има важни работи).

Накратко: фентъзи, което ми допадна с традиционния си чар, интересните герои и обрати и мистиката, заложена още от заглавието. Песента е изкуство, а всяко изкуство е магия. :)

В служба на злото (Корморан Страйк #3)

В служба на злото. Корморан Страйк №3 (2015)

Автор: Робърт Галбрайт (Дж. К. Роулинг)

Издателство: Колибри (2016)

Джоан Роулинг продължава да е в стихията си и в третата част от детективската поредица, която така силно ме грабна още от първите абзаци на "Зовът на Кукувицата". С типичния си на пръв поглед лек, но задълбаващ отвъд повърхността, маниер на писане Джо отново успява да омагьосва.

Историята продължава логически оттам, където приключи втората книга - Копринената буба. Изминало е известно време, Страйк затвърждава името си на човек, разгадаващ онова, което полицията не може, и всичко сякаш му върви добре. Докато, разбира се, нещото не се случва и всичко започва да се разпада. Колко е нужно, за да се обърне животът ти с краката надолу? Един крак. Не повече.

Разбира се, действието далеч не е главозамайващо, а съвсем класически си следва своя донякъде бавен, но в никакъв случай скучен или монотонен, ритъм. Вълнението и чуденето винаги присъстват, а текстът предлага достатъчно теми за размисъл. Главният въпрос (Кой? Кой?), естествено, е сведен до няколко заподозрени, като всички те са част от миналото на Страйк. Това е причината тази книга да се усеща много по-лична от предишните, в известен смисъл и по-драматична, може би, именно заради преживяното в предходни години. Лична е и не само за Страйк, но и за Робин, която е изправена пред различна дилема, пред своите собствени вътрешни страхове и спомени, освен това се стреми да бъде равноправен (или почти) партньор, което далеч не е толкова лесно, колкото звучи на пръв поглед. А остава и открит въпросът със силно неприятния (за мен) приятел, Матю, който продължава да се държи като пълен з****к, с извинение, и само се пречка. Поне го виждаме рядко.

Би било прекалено хубаво обаче, и нереално най-вече, ако книгата си нямаше недостатъци. Пример за това е откритото... сексуално-романтично напрежение между Робин и Страйк. Аз не съм от читателите, които тотално заклеймяват романтиката в класическите варианти, стига да е направено добре, разбира се, но Роулинг все пак стъпва по доста тънък лед, според мен. В крайна сметка, личи си, че има някакъв план (предполагам), който ще оправдае избора на Робин в края на книгата. Без да се впускам в подробности, преразкази и предположения, ще кажа само, че цялата ситуация с Робин и Матю (и Страйк) можеше да бъде представена и по-добре, но както вече споменах, надявам се в следващата книга грапавинките да се изчистят.
Това, което ми направи най-голямо впечатление обаче, е изключително смелото от страна на Роулинг решение да стъпи върху значително непозната (поне аз не съм срещала до сега) територия, а именно ампутацията. Бъдейки основна черта за Страйк, нямаше как в даден момент историята да не се концентрира силно върху това, но начинът, по който го прави Джо е наистина... различен. Не смея да използвам по-конкретен израз, за да не издам прекалено много от сюжета. Но е смело наистина и провокиращо.

И все пак това си остава детективски роман. Престъпленията са си престъпления и толкова много написани истории има за тях (пък да не говорим колко такива има в действителността), че трудно човек може да си каже: "Я, нещо ново!". Аз лично не търся това в тази поредица. За мен скъпоценното е стилът на Роулинг, който изгражда едни от най-живите образи, пълнокръвните герои с вълнуваща динамика (а Страйк и Робин са такива) и усещането, че историята те поглъща, че си част от нея. Дори понякога да ни кара да завъртим очи, това само й придава още повече чар.

(Освен това продължавам и аз да стискам палци за нова Хари Потър (или поне в неговия свят) история. Ама истинска такава, не пиеса, не дори и нова филмова поредица. Книга искам, книга.)

Родени да тичат през каньоните на Мексико

Родени да тичат през каньоните на Мексико

Автор: Кристофър Макдугъл

Преводач: Цветелина Лакова

Изд.: Вакон (2012)

"Родени да тичат" е първата книга от подобно естество, която се захващам да чета - с приключенски, но определено спортен характер, научно-популярна и същевременно почти художествена, Не защото описаните събития не са реално случили се, а заради тръпката, вълнението и съпричастността към героите във въпросните събития. На няколко места прочетох, че книгата е вдъхновяваща - и това е абсолютно вярно, наистина, - но не заради причините, за които може би си мислите, прочитайки заглавието. Не мисля, че всеки, прочел "Родени да тичат", още на следващия ден ще хукне да се състезава на свръх дълги разстояния (гугъл каза, че 50 мили са 80,5 км - so thank you, but no thank you - макар, че от всяка гледна точка е добре редовно да се тренира и колкото по-добре изградени навици имаме в тази посока, толкова по-хубаво... но това е друга тема), но определено смятам, че читателят ще оцени по достойнство чувството за човечност, което струи от почти всяка страница на този роман. И ще се замисли върху някои факти, върху които авторът хвърля светлина - до колко достоверни са те, не мога да кажа с точност, разбира се, , но пък и не виждам причина нещата да не са такива, каквито Кристофър Макдугъл ги описва (но пък аз и нямам достатъчно дълга спортна кариера зад гърба си, за да изкажа някакво по-съществено и обосновано мнение по въпроса, така че все тая). Но както и да е - да говорим за книгата!

"Родени да тичат" разказва за едно състезание. Е, всъщност за много състезания, реално погледнато, но Състезанието е едно и то е епично - заради мястото, където се провежда, заради участниците и най-вече заради своя дух. Може би похватът на автора нарочно ни насоча в тез ред на мисли, но наистина читателят може да усети различната, уникална атмосфера, дори и след като е чел вече около 150-200 страници за същото (останалите са препратки и истории, разказани от втори и трети лица - не по-малко интересни, между другото, според личните ви предпочитания).

Книгата разказва, също така, и за уникалното племе тараумара. Бягащите хора. Бягащи

километри и километри наред, с някакви сандали на краката, през такива местности, за които Беър Грилз ни учи, че трудно можем да оцелеем без да проядем червеи (или поне аз с такова впечатление останах) и да пием в крайна нужда нещо, което един от мъжете на това състезание е направил наистина (и признава колко е отвратително, между другото, но хей, оцеляването е на първо място, нали?). Доста интересни факти ни се представят за това индианско племе от Мексико, за начина им на живот, за отношенията им с външния и модерен свят. Точно такъв тип истории са вдъхновяващи за мен - скритите загадки на планетата, до които се докосваме благодарение на National Geographic (примерно) и хора като Кристофър Макдугъл, които се впускат в неизвестното, без да знаят какво ги очаква отвъд поредния хълм.

Арнулфо Кимаре от тараумара и Скот Юрек на
състезанието в Медните каньони, Мексико

Но тараумара са само част от основния въпрос, който си задава г-н Макдугъл (Мечката, както го е нарекъл Кабайо Бланко - уникален образ, за който, по мое мнение, си струва да се напише цяла отделна книга - по-късно научих, че човекът е починал, което истински ме натъжи :( ), а именно - защо едни хора се контузват, докато бягат, а други не? И покрай многото истории и случки, включващи известни марки на маратонки, тънки vs. ортопедични и подсилени стелки, части от стъпалото с латински наименования, които не запомних, биографии на велики състезатели и маратонци, авторът ни повежда и на кратка разходка до времето на неандерталците и хомо еректус. И там представя една доста любопитна теория на двама (плюс-минус още няколко) учени, която определено ще повдигне духа на активно практикуващите джогинг (*wink, wink*) и която наистина може да ви накара да се замислите дали утре да не заделите 30-40 минути за кратък крос на близкия стадион. Същевременно, въпросната теория дава и нещо като причина защо повечето от нас не го правят.

И така, книгата я купих, защото ме подсети за един приятел, който бяга, когато има тази възможност, и си помислих, че ще е чудесно четиво за човек, който се вълнува от подобен род дейности. Сред прочита ѝ обаче (все пак трябва да знам какво препоръчвам) разбрах, че книгата не е само за спортисти, били те професионални или любители, а за всички нас, включително и тези, които не сме тичали от 2-3 години, а се залъгваме с някакви ала-бала гимнастики в домашни условия, както и за хората, които, поради една или друга причина, не могат и за това да отделят време. От художествена гледна точка дали е достатъчно добре написана историята? Може би не. Има какво още да се изисква в стила и повествованието (на моменти буквално може да се изгубите в някой от десетките странични разкази, ала всеки от тях допринася към преживяването). В крайна сметка обаче книгата успява да постигне най-важното, а то е да привлече интереса и да ни накара да разсъждаваме, при това го постига с финес, не често срещан дори сред признати имена.

Краят на книгата предоставя отговор на това защо историята на тараумара, на Състезанието, на Кристофър Макдугъл, Кабайо Бланко и останалите участници е толкова пленителна. И защо, в основата си и в крайна сметка, това е една история за истинските хора. Бягащите хора.