Бъдеще на Дмитрий Глуховски

Бъдеще

Автор: Дмитрий Глуховски

ИК "Сиела", 2015 

Превод от руски език: Васил Велчев

"Когато живоът е равен на смърт." Този оксиморон  започна да витае из мислите ми още в самото начало на книгата. Разбирайки, че това е история, в която хората буквално са преборили смъртта, нямаше как да не направя хиляди асоциации с вампири, елфи и други същества или всякакви по вид магьосници, чиято средностатистическа продължителност на живота варира, да речем, между няколко стотин и 1-2 хиляди години, според случая. Обикновено, това символизира страха от смъртта (неизвестното), както и в случая, разбира се, но в повечето други истории (по-често фентъзи) това се асоциира по-скоро с придобиването на възможности за постигане на дадена цел (без подробности, вариантите са стотици, най-често save/destroy the world, според настроението), в зависимост от сюжета и целта на автора. Усещането в "Бъдеще" обаче е съвсем различно. Коренно различно. 

Какво би станало наистина, ако всички (е, почти) хора живеят безкрайно? Не се боят, че един ден ще умрат, че могат да се разболеят от рак, примерно, да не говорим пък за нещо толкова миловидно и тривиално като шарка (примерно). Безброй възможности, безброй привилегии, здрави тела и вечна младост (дори без да се налага да пият кръв). Година след година, всеки си прави, каквото си поиска, в какви си пози поиска, простете, и изведнъж Европа, тъй като действието се развива там, се трансформира от "застаряващия континент" в пренаселения такъв. Естествено... многократно увеличаващото се население ще бъде един от основните проблеми. Редом с още много други.

И какво се случва, когато трябва да се вземат мерки против това? Няколко десетки милиарда населяват нашата планета Земя, а капацитетът й дали може да понесе цялото това множество, да я тъпче и опосква ресурсите й? Дори след като са измислили някакъв... изкуствен начин, чрез манипулирането на атоми (не претендирам за научна достоверност), да създават храна (и общо взето всичко, което е необходимо... имам предвид, наистина абсолютно всичко). Все някога ресурсите се изчерпват, капацитетът се запълва (впрочем, хората живеят не в нормални жилищни сгради, а в кули, високи стотици, стотици етажи, а апартаментите им представлява някакви кутийчици, защото просто няма място за повече - на мен поне ми е трудно да си го представя (да не говорим колко е неприятно да се чувствам, така или иначе доста некомфортно в тесни пространства, и главният герой в книгата да страта от клаустрофобия)). И това е само един от параметрите на безкрайното съществуване. Другата, не по-маловажна, характеристика е - какво се случва с хората, когато им отнемеш ултиматума, когато заличиш крайния срок, и те вече разполагат с цялото време на света? И при това са в разцвета на силите си, но са лишени от всякакъв възможен стимул.. за каквото и да било. Дори от онова, което в най-силна степен ни определя като живи същества.

Не случайно книгата, освен, че е в сферата на научната фантастика, е и антиутопия (всъщност, тя е предимно антиутопия). И в този дух, съвсем открито представя отговорите на гореизложените въпроси, без да ги скрива сред тонове метафори и интерпретации. Което от една страна е добре, от друга... не чак толкова. Посланията са представени дори твърде буквално в повечето случаи (което пък може да е била и целта на автора, знам ли), но това далеч не е кой знае какъв проблем. Защото пък стилът на Дмитрий Глуховски е наистина увлекателен, историята се чете бързо и завладява в необходимата степен, за да се пренебрегнат (сравнително лесно) някои по-вулгарни изрази и сцени. 

Най-любопитно за мен беше да чета за Ян (е, все пак е главният герой, а и историята е разказана в първо лице от негова гледна точка). Той е уникален с това, че докато претърпява видимо падение в обществото, започва бавно и постепенно да преоткрива онова, което е истински ценно в живота (онзи живот, който все пак си има краен срок, а следователно и някакъв смисъл). Към края на книгата Ян имаше някои великолепни монолози и послания, които наистина ме разчувстваха, а самият финал беше... повече от задоволяващ, макар и очакван.

Накрая ще кажа само че "Бъдеще", макар и да не изненадва с нещо, напълно непознато (което би било и трудно, разбира се), макар и да борави доста буквално с използваните похвати, все пак доставя една голяма доза удовлетворение, провокирано от прочетеното, от посланията, заложени в историята, от развитието на героите и техните съдби и най-вече - от самото бъдеще. Не това, което заварваме в началото на книгата, а онова, чието раждане виждаме в нейния край.

Американски богове на Нийл Геймън

Американски богове
Автор: Нийл Геймън
ИК Бард

След "Внимание, психоспусък!" си бях обещала да обърна внимание на Шадоу и ето, че не след дълго отдадох заслуженото на "Американски богове". Любопитното в книгата е, че трудно може да се определи за какво точно говори историята - за богове ли, за хора ли, за историята в сказанията или реалността (ама онази, истинската). Със сигурност има от всичко по малко (или много) и колоритният стил на Геймън предизвиква въображението по начин, който да не остави и миг спокойствие на съзнанието. Признавам, че поради липса на последователност в четенето (изцяло моя грешка, изключая затрупаното ежедневие, което често ми изцежда силите в края на деня) трудно запомнях и се ориентирах сред множеството от герои. Но, дори и с това бавно темпо, книгата остави силно чувство (на тъга) у мен. Лошото е, че е не мога да определя дали то е положително или отрицателно (не в смисъл за качеството на повествованието и историята, а относно реализацията за времената, в които живеем).

Обикновено, поради меркантилността на нашето съвремие, поради тенденциите в изкуството (кино, литература, музика, каквото и да е - стига да е в зоната на "популярното"), когато мястото, където се развива основно действието, е САЩ, това предизвиква в повечето случаи снизходителна усмивка - и обикновено този факт се пренебрегва, като ние зрителите/читателите насочваме вниманието си към другите особености на даденото произведение. Не е нужно да се споменава как всички апокалипсиси започват от САЩ, да речем. В "Американски богове" обаче нищо не е случайно. И това е ценното в книгата - че признава факти, които всички знаем, но рядко биват огласявани (или поне сред моя скромен опит - и слаба памет).

И ценното е не просто, че се разкрива фактът как е "създадена" тази държава. Това, което грабва най-силно вниманието, е истината, че хората са подвластни на вярванията си тук и сега, че вчера е вчера, а не утре. Че вярата в този или онзи Бог е преходна, а това, което остава непроменено, е нуждата. От нещо. Каквото и да е. Ако преди хиляда години тази нужда е представлявала богата реколта и вяра, че смъртта не е последната ни спирка, така да се каже, то сега тя се съставлява от необходимостта вечерно време да седнем пред телевизора и да гледаме простотии, докато си похапваме бъргър или пица с кока-кола, или да излезем с хубавата си кола (хубава, според положението и обкръжението, в което се намираме, за да впечатлим някого,) да си поиграем с новия смартфон/таблет/компютър (въпреки че в "Американски богове" няма смартфони, смятам, че напълно подхождат на историята и посланието), без да забравяме, че трябва и скромно да се похвалим с придобивките си. И наистина може сериозно да се поспори коя от двете крайности е по-жизненоважна (а има ли въобще място за спор...). Дали необходимостта да осигуриш прехрана, без която семейството ти може да не преживее следващите две седмици, но за сметка на това да пролееш кръв (животинска или човешка, според зависи)... или да тлееш, умирайки бавно, пред роботизиращото, зомбиращо, бавно умъртвявайки те ежедневие? 

Това е, което ми направи най-силно впечатление в книгата - конфликтът между старо и ново, между познато и непознато, живот и смърт, древността със своята жестока реалност и жажда за първичност и повърхностното съвремие. А дали древните са били толкова жестоки и дали съвремието е толкова повърхностно, колкото си мислим? 

Хареса ми и признанието, че Америка е държава на преселението, на имигрантите. Темата, разбира се, е актуална поради други причини, но това само потвърждава нейната значимост. Всеки човек, отивайки на чуждо място, премествайки се там за какъвто и период от време да е (а колкото повече хора са, толкова по-силно е влиянието), отнася нещо съществено от себе си, от своя род, страна, култура и религия. Посява го в тази чужда, непозната земя и - при подходящите условия - семенцето избуява в нещо колкото познато, толкова и невъобразимо непознато. И същевременно, не по-малко силно. Не случайно книгата предлага такова разнообразие от митични същества и пантеони (че дори и приказни герои), съответстващо единствено на палитрата от "съвременни богове".

И от една страна е тъжен фактът, че въпросните съвременни богове ще останат завинаги - дали под формата на нов автомобил, нов смартфон, или друга нова джаджа (впрочем, може и наркотик да е - не е задължително вярата (нуждата!) да е насочена към някакво си парче техника), докато първичното, истинското измерение на човешките същества бавно избледнява и остарява. И през цялото време, докато четях книгата, ме налягаше това меланхолично усещане за нещо безвъзвратно изгубено. Сякаш физически усещах как един ден никой няма и да е знае какво е това "Тангра". Дали пък не е жаргон на "танк"? Сигурно... думите са подобни. А танковете ги познаваме - те са онези големите, дето избиват много по-страшно от онези малките... А вярата в Тангра олицетворява ли наистина нещо по-различно?

От друга страна, всяко божество отразява вярата, а вярата отразява хората. Или по точно - ние вярваме в това, което сме, и това, което сме, се разбира чрез това, в което вярваме. А вярата е нужда. Затова нека се замислим следвашия път, когато решим, че посмъртно не можем да изкараме деня, ако батерията на телефона ни е паднала до двадесет процента.

ПС Нямам търпение да видя какво ще измайсторят за сериала по книгата. Историята предлага толкова много колоритни образи, че ще е изключително удоволствие да видя прекрасни, талантливи актьори да изпълняват техните роли.

Монахът на Матю Грегъри Луис

Монахът

Автор: Матю Грегъри Луис

Издателство: Deja Book (Ciela), 2016

Превод от английски: Слави Ганев

Превод на поезията: Слави Ганев и Радостина Горанова

"Монахът" на М. Г. Луис е от онези произведения, които задължително трябва да присъстват в библиотеките и за които хората трябва да бъдат горещо насърчавани да прочетат. Не случайно романът се определя като "явление" в литературата, новаторство и "взрив", породил не един жанр след себе си. 

Каквото и да кажа аз лично за тази книга обаче, не би било достатъчно (а и съм поизгубила тренинг в литературните анализи, пардон, интерпретативни съченения (или накрая станаха "коментари"? Както и да е.)). Прекрасният предговор, написан от Слави Ганев, хвърля достатъчно светлина върху условията и атмосферата, сред които е писана историята, върху автора, както и върху самия роман. Препоръчвам силно този анализ да не се прескача, а да бъде прочетен внимателно, заедно с всички обяснителни бележки, съпътстващи повествованието.

По отношение сюжета на "Монахът", мога да кажа, че веднага си направих асоциация с брилянтната класика "Декамерон" от Джовани Бокачо. Разбира се, двете произведения трудно биха могли да бъдат сравнявани (едното почива върху комедийното и сатеричното, другото - върху готиката), а и минаха повече от десет години откакто прочетох "Декамерон". Но все пак си струва да се отбележи, че и тук се отправя критика към църквата (католическата), към нейните предразсъдъци и догми, които налага на обществото. Фокусът обаче в "Монахът" е не върху социалното, а върху личностното. Разглежда се самият човек, със собствените му слабости и страсти, задълбочава се силно върху душевността, личните дилеми и страдания. А чрез индивида се гради и цялостният образ на обществото, в центъра на което е църквата, разбира се. Направиха ми много силно впечатление добре изградените герои, донякъде уникални, донякъде кореспондиращи един с друг. Хареса ми и релацията добро-зло, в своя свръхестествен смисъл, на фона на чисто човешките злоба и доброта.

Разбира се, главният герой на романа - Амброзио - оставя най-силен отпечатък в съзнанието на читателя. Той извървява целия път от праведността към грехопадението, подведен от един друг образ, този на Матилда, която сама по себе си е интересна заради факта, че претърпява различни превъплъщения. Донякъде всеки един от тези имагинерни образи, тези маски един вид, отразява съответното състояние на Амброзио. 

А историята на  Амброзио разкрива истината, че грехопадението не се дължи на чисто човешките слабости или силни страни (защото как може обичта, например, да е слабост?), а на прекомерната самозабрава, прекомерната горделивост, прекомерното честолюбие. "Нищо човешко не ми е чуждо", са казали хората, но Амброзио се е отдалечил до такава степен от човешкото, че се превръща в негов антипод (което кореспондира и с начина, по който свършва книгата).

Ще се повторя, но каквото и да се каже за "Монахът", малко ще е наистина. Препоръчвам просто да си купите книгата, да я разлистите и да се оставите въображението на Матю Луис да ви погълне. :) Може и да си пуснете и тази песничка, за която нямаше как да не се сетя просто:

И накрая - Честит Световен ден на книгата! Продължавайте да четете, да изживявате, да мечтаете. Няма по-голяма привилегия от това да имаш възможността да четеш, няма и по-голямо удоволствие от това. :)