Владетелят на Кулата на Антъни Райън

Владетелят на Кулата

Автор: Антъни Райън

Превод: Милена Илиева

ИК "Бард" (2016)

"Владетелят на Кулата" е книга, която е едновременно едно достойно, интригуващо продължение на историята, започната в "Кръвна песен", същевременно успява донякъде и да разочарова. 

Антъни Райън успява да разгърне сюжета, вкарвайки различни гледни точки на герои както познати, така и непознати. Същност, само една непозната героиня - Рева. Благодарение на това, историята наистина придобива един съвсем различен, доста по-задълбочен и обширен вид, който много повече наподобява на фентъзи жанра. По-голямата мащабност по отношение не само на героите, но и на местата, където се развива действието, народите, които биват представени в различните части на книгата, техните бит и култура (поне отчасти) - всичко това допринася за истинско удоволствие от четенето на втората книга от Сянката на Гарвана.

Вейлин ал Сорна, макар и все още главен герои, споделя вече челното си място с други, както вече споменах, които бързо успяха да ми влязат под кожата. Френтис, който в предната книга бе симпатичното момче-крадец, спасено от улицата, превърнато в боец, достоен "наследник" на Вейлин, сега бива поробен в ума си, макар и не в сърцето си, принуден да върши немислимото. Неговата гледна точка е особено тъжна, донякъде отвращаваща дори, заради онова, което преживява. Лирна, която бе интригуваща по свое му в първата книга, сега ни се разкрива в пълния си потенциал и води читателя на дълго пътешествие, по време на което успяваме да научим повече за един от северните народи - лонаките. Заедно с еорилите и сеордите, тези хора наистина обогатяват значително историята, придават онова усещане за първичност и загадъчност, което винаги омайва и привлича (макар че дивите северняшки народи (пък и южняшки да са, според зависи историята) не са хич нечувана рядкост в този жанр - в един или друг вариант - все пак, използването им от авторите действа добре, стига образите им да са изградени с вдъхновение и мисъл; в този случай, те са). 

За Рева мога да кажа, че е един добре, но за жалост твърде бързо, изграден образ. Не мисля, че се отличава с нещо значително, въпреки че няма и някакви ясно определени негативи. Тя е боец, което е чудесно, освен това е лесбийка, за което е тормозена жестоко и съответно спомените я преследват жестоко - един вид сама продължава да се "бичува". Историята е тъжна, но е представена по начин, който се среща отново често в литературата (а и не само там), а и сякаш нещо... липсва. Емоционалност, реалистичност, живец... знам ли. Рева е заблуждавана цял живот (тук вече говорим за религията - темата за вярата и боговете продължава да заема значително място в сюжета), при което, след като се сблъсква с истината в някаква степен, светът й се разбива на парченца - разбираемо, естествено. Това бих казала, че е първата част от изграждането й като образ. Втората част не следва този плавен ритъм, което наистина разваля впечатлението, а и самата тя като героиня можеше да бъде представена далеч по-добре, ако липсваха някои недобре изпипани моменти.

... и вече навлизаме в територията на минусите. "Кръвна песен" има своите недостатъци, но те не са чак толкова отличителни предвид цялостния облик на книгата, докато тук тези отрицателни черти изпъкват много повече. Т.е. именно защото части от книгата са в пъти по-добри по отношение на стил и изграждане на героите, нещата, които (поне на мен лично) не ми харесват, се оказва, че дразнят много повече. И съответно разочароват, в някои случаи доста. Да влизам в подробности, не знам дали е нужно, а и бих разкрила части от сюжета. Може би ще кажа само че средата на втората книга от трилогия (при положение, че първата е била само за ЕДИН герой, с негова единствена гледна точка, изключвам хрониките на Верниерс) не е въобще подходящото време да се обяви, че същият този баш най-главен герой не може да чете. Биг спойлер, с извинение. За мен това е не просто безсмислено и ненужно, а и нелогично предвид самия образ на Вейлин, а и света в поредицата. Друго, което наистина не ми допада, е презумцията, че едно младо момиче, умно, способно, с добри бойни умения, дори с потенциала да бъде и добър лидер, някак моментално получава и знания за военни тактики и стратегии. И дори това не би било проблем, ако се направи с хитрост. Винаги има начин как даден герой, въпреки младостта и липсата на достатъчно опит, да изпъкне (все пак сме наясно, че това е главен герой или пък по-главен сред второстепенните, естествено, че няма да седи забравен в ъгъла). Това са основните неша, което ме подразниха. Но все пак второто е ... разбираемо, може би, често се среща във фентъзи литературата. Първото обаче не, твърдо не.

А и краят? Сериозно ли? Това вече не спада съвсем към минусите на книгата, но определено успя да ме ядоса. От една страна клифхенгърите са добър способ, защото със сигурност пораждат желание да се прочете и следващата книга, но от друга... мех. Надявам се само продължението да оправдава очакванията ми.

Накратко: книгата е много по-добра от предната - по-богата, по-цветна, по-вълнуваща. Но и трябва да се положат доста големи усилия, за да се абстрахира човек от дразнещите моменти в нея.

PS Забравих да окажа нужното уважение на Давока и Дарена. Два прекрасни женски образа, които ми направиха много добро впечатление. Надявам се, че третата книга ще ни разкрие повече за тях.

Внимание, психоспусък! на Нийл Геймън

Внимание, психоспусък!

Автор: Нийл Геймън

ИК "Бард" (2015)

Превод: Иван Иванов

Добре, признавам си без бой - това ми е първата реална литературна среща с Нийл Геймън и си заслужавам всяко едно сумтене по мой адрес. Преглъщам смело и заявявам, че със сигурност съм изпуснала много. Смятам обаче да наваксам - когато мога, доколкото мога (защото както физическата, така и виртуалната етажерка с книги to-read вече потреперват от тежестта върху им; уви, времето нивга не стига).

Както и да е. 

"Внимание, психоспусък!" е сборник, който наистина може да психизастреля читателя с водовъртежа от идеи, образи, символи и пейзажи. И го казвам във възможно най-добрия смисъл, разбира се. Заглавието доколкото е закачливо, толкова е и... буквално, може би. Не наистина буквално, разбира се, но изострящо очакванията - бледо гъделичка съзнанието и приковава вниманието, както се случи с мен. Самият автор прави едно доста добро встъпление, което препоръчвам да се прочете както преди да се започне със самите разкази, така и поетапно след всеки един, защото това, което той има да каже по отношение на произведенията си е не точно обяснение, а сякаш довършителен щрих към цялостната композиция. И, разбира се, задоволява и без това раздразненото вече любопитство,

Много ми хареса стилът на Нийл Геймън. Начинът, по който разказва, насочвайки погледа и мислите към измерения някъде отвъд, към хоризонти, които аха да видиш и се изплъзват, а сетне напълно те поглъщат. Не всички разкази са за всеки вкус, може би, и на мен лично някои от тях ми допаднаха доста повече от други. Но описвайки сборника в неговата цялост, ще кажа само, че бих го препоръчала на мои познати. Което, честно казано, не правя толкова често. Защото в разказите има както реализъм, така и фантастични елементи, или нещо, някъде по между им (или пък съвсем далеч), но зад всяка една описана идея се крие бисерче (или цял скъпоценен камък), върху което си струва да се обърне внимание - дори да е само вътрешно, всеки сам за себе си. Със сигурност всеки читател ще открие по нещо значимо, четейки и разсъждавайки върху думите във "Внимание, психоспусък!" -  а това е огромно богатство за една книга. Не знам дали същото важи и за другите сборници с разкази на Нийл Геймън, нито в каква степен конкретно, но някой ден се надявам да разбера лично.

"Николко часът", "Трак-трак кокаляците", "Работата с Касандра", "Черното куче" (Шадоу много ме заинтригува - даже скоро смятам да му обърна специално читателско внимание, ей така - очи в очи), "Спазване на формалностите" - това са, мисля, разказите, които сякаш най ми допаднаха. Навярно изпускам някой, а и останалите не са с нещо по-малко хубави. Съветвам ви и вие да се подложите на психоспусъците Геймънови и сами да разберете кой ще ви застреля най-добре. :) 

Кръвна песен на Антъни Райън

Кръвна песен

Автор: Антъни Райън

ИК "Бард" (2015)

Сред такова разнообразие във фентъзи жанра, не е никак лесно дадена книга да се отличи сред множеството, особено що се отнася до дебюти. "Кръвна песен" определено ме привлече миналата година, но поради една или друга причина (колко загадъчно) не успях да се сдобия с книжлето. Наскоро обаче попаднах на добра (хмък) оферта в един сайт (за първи и втори том накуп), та реших все пак да се възползвам (което, следователно, означава, че ще си закупя и третата част, след като бъде издадена на български език - независимо дали щях да остана доволна от прочетеното, или не (hint: останах)). Мога да кажа със сигурност, че "Бард" имат нюх към фентъзито - нещо, което са доказали през годините - и искрено се радвам, че са се ориентирали към цялостно издаване на поредици (сега остана и да преиздадат някои стари (; ).

В последните години се появиха много автори с различни стилове, сюжети и герои - все "новаторски" и "модерни", съпътстващи социалните тенденции в обществото (понякога успешно, понякога - не, но това е друга тема). И в това няма нищо лошо, разбира се - добрата история си е добра, независимо за какво говори, а ако има и какво да добави - още по-хубаво. Но все пак нещото, което най-много ми хареса в "Кръвна песен", е това, че книгата звучи... традиционно. Може би това е най-добрата дума. Доближава се до доброто старо фентъзи (може би все още не е достатъчно "високо", но се катери добре), с класическите елементи като воини, ордени, битки и тук-там магии (с намек за количествено и качествено увеличение в продължението), религиозни и верски противоречия (доста кървави, при това) и не малко интриги. Звучи доста нали? Така е. Хубавото е, че в това отношение Антъни Райън се е справил добре и сравнително успешно балансира всичко това (с изключение на магическата част - наистина ми се щеше да срещаме по-често този вълк, а и много, много се надявам да видим пак момичето от видението, или пък други като нея).

Това, което не ми допадна, е леко... хаотичната среда на историята. Не ми се понравиха и някои решения на автора, или по-точно не ми се струват съвсем реалистични, въпреки бруталния свят, в който героите са принудени да живеят (и бруталните тренировки, които ги подготвят за това). Може би и по самия Вейлин трябва да се бутнат едно-две нещица, за да се ошлайфа напълно. Заради тези причини, нали, са и трите звезди в гудрийдс - но всеки с вкуса си, в крайна сметка.

Друга особица, за която не знам дали ще се хареса всекиму, е фактът, че сюжетът се развива в рамките на, хъм, 15? години? Може би? Не можах да ги проследя добре, а и реално историята се разказва от Вейлин пред друг герой (историк, който трябва да го придружи до един остров, където ще се случи един двубой), та в книгата има 6-7-8 такива прекъсвания, където виждаме ситуацията и самия Вейлин през очите на другия мъж. Което, между другото е интересно, защото добавя един добър контраст към разказваните събития, същевременно, постепенно се вижда и промяната в отношението към самия Вейлин (а това е важно, между впрочем). Но думата ми беше друга - за тези години се появяват, естествено, много герои, които не е никак лесно да бъдат следени от читателя. Но е бял кахър това, защото нито един от тези не е с кой знае какво значение, а онези, които имат съществена роля, се споменават и "виждат" достатъчно често - или пък са достатъчно запомнящи се и от един път.

Много ми хареса и това, че Райън е заложил много на приятелството (братството, по-точно). Независимо какво представлява въпросният Шести орден, не може да се отрече, че момчетата там (тъй като започват от доста крехка възраст - 10-11 години) създават силни връзки помежду си, което е наистина ценно (и се вижда все по-рядко в реалния живот). Самите герои също са любопитни, донякъде стереотипни, донякъде - не, но все пак има и интересни образи сред тях.

За религиозните войни, които, в крайна сметка, са в центъра на сюжета през този първи том (а предполагам, ще бъдат и през втория заради същината на въпросните религии), няма какво да се добави. Интересна е хрумката на Антъни Райън за Вярата (основната религия в Обединеното кралство), която представлява по-скоро кодекс някакъв с правила и закони, които трябва да бъдат следвани. Също и идеята за Отвъдното (hint and a guess: тук ще има важни работи).

Накратко: фентъзи, което ми допадна с традиционния си чар, интересните герои и обрати и мистиката, заложена още от заглавието. Песента е изкуство, а всяко изкуство е магия. :)