събота, 26 септември 2015 г.

Светлината, която не виждаме

Светлината, която не виждаме
Автор: Антъни Доер
Превод: Пламен Кирилов
Издателство: Сиела (2015)
Жанр: Историческа







Не бях сигурна точно какво да очаквам, избирайки да прочета „Светлината, която не виждаме“. Анотацията говори за сляпо френско момиче и немско момче, което е част, разбира се, от немските войски. Периодът, през който се развива действието, е преди, по време и след Втората Световна война - факт, който би трябвало достатъчно да разкрива за духа на книгата.
На пръв поглед, това ще е или една мрачна история за преживните ужаси и чудовищни зверства, за които човек очаква да чете, щом се разказва за война, или ще се тръгне по другата ос - французойка и германец, които се влюбват и, преживявайки всичко, завършват с някакъв хепи енд. Любопитното е, че донякъде всичко това е вярно (само донякъде), но истината е, че книгата е много, много повече от просто история за войната или просто история за момче и момиче, намиращи пътя си един към друг. Защото не само Мари-Лор и Вернер са в центъра на сюжета, въпреки че сами по себе си те са достатъчно пленяващи като герои, макар и малко романтично представени. За мен беше изключително удоволствие да чета за света през слепите очи на Мари-Лор - тя не вижда, но усеща толкова много, в пъти повече от останалите, възприятията ѝ са напълно различни и обогатени, а въображението ни, поведено от нейното, наистина полита, колкото и клиширано да звучи... но още по-голямо бе удоволствието да чета за Вернер. Неговата действителност е по-достоверната, по-жестоката, по... изстискващата. Хареса ми това, че рядко ужасите, за които всички знаем, че са били нормалността по време на войната, са описани директно - в повечето случаи те са загатнати или скрити, но и точно по този начин са своеобразно акцентирани. 

Както вече споменах, има и други герои, които грабват вниманието (и сърцето) и, ако трябва да поставяме някакви граници, те са и от двете страни на барикадата. Показано е човешкото лице на войната и хората, които не просто преживяват тази чудовищна несправедливост (защото какво са виновни невинните, независимо тяхната националност?), а които оцеляват. И, в крайна сметка, продължават, дори и гонени от спомените. Хареса ми и фактът, че немците (особено военните) не са напълно демонизирани. Всяка монета си има две страни - можеш да убиваш хора, но едновременно с това да обичаш класическа музика. Какво показва това, всеки сам може да си направи заключенията. Хубавото на „Светлината, която не виждаме“ е, че оставя достатъчно пространство за читателя да абсорбира случилото се и да си направи собствената интерпретация за прочетеното. В Goodreads повечето ревюта са положителни наистина, но попаднах и на някои отрицателни - в едно от тях се казваше, че основната негативна черта е фактът, че героите не са изправени пред морални дилеми и решения. И това е така донякъде, наистина. Но, според мен, от това историята не губи. Защото Мари-Лор през една голяма част от същинската война живее в статика, разваляна единствено от кратките разходки, които предприема в Сен Мало, а Вернер е не какъв да е, а войник. Дори и да се занимава основно с радиопредаватели (и другите технически неща, които не запомних съвсем), той все пак е там. Въре. Във Войната. Не искам да се повтарям излишно, но липсата на конкретика в това отношение само изостря ососбеното, пърхащо усещане за нешо, което не е съвсем наред, особено имайки предвид паралелите с детството му (Юта, радиото, предаването, което слушат) и другаря му от школата - Фредерик (който обича птици - сещате се, те имат криле и летят, реят се високо и далеч от хората, които вършат лоши, много лоши неща). 

В началото си мислех, че трудно ще пиша за тази книга, но се оказва, че има доста  какво да се каже за нея. Няма да се разпростирам още дълго, но непременно ще спомена за невероятно красивата проза и лекия като полъх стил (в оригинал, не се съмнявам, ще е в пъти по-завладяваща). Дори всичко останало да е под въпрос, дори да греша за героите, за посланията, за войната, за всичко... едно нещо е ясно като бял ден и то е, че рядко има книги с толкова изящно написани описания и диалози. 

Едно нещо не ми хареса съвсем - диаманта в историята. Защото всичко останало бе така ярко и живо, че самият скъпоценен камък някак избледня и посивя (пък струва колкото няколко Айфелови кули), а ролята му (акцентирайки на това кое наистина е ценното) в известна степен се разми. Но, от друга страна, може би така е по-добре.



Няма коментари:

Публикуване на коментар

Моля, уважавайте чистота на българския език! Пишете на кирилица!