Черната призма

Черната призма
Книга първа от "Светлоносеца"
Автор: Брент Уийкс
ИК "Бард" (2014)
Превод: Иван Иванов

"Светлоносецът" е от онези поредици във фентъзи жанра, за които може доста да се говори и много думички да се изпишат, поради простата причина, че се уповава на вече познати ни герои, сюжети и други елементи, но преиначени така, че усещането за тях да е различно и ново. Първосигналната ми реакция, разбира се, беше да изпиша 3 страници текст (1138 думи). Сетне обаче се замислих колко абсурдно и излишно е. Сигурно ще се питате защо (при положение, че това, в крайна сметка, е целта на този блог) и отговорът е прост: way too much, duh. Но и не само това... осъзнах колко много се задълбочих в критиката към текста, при положение, че все още нямам цялата информация пред себе си.

И така. Първа книга от поредица. Всички любители на фентъзито знаем колко важна може да бъде тази първа книга по отношение на цялостното впечатление за света и историята - в някои случаи може завинаги да ни помрачи удоволствието от прочетеното, понякога дори ни отказва тотално да продължим нататък. При по-оптимистичните варианти тя ни зарибява (простете за жаргона) достатъчно, за да разлистим и следващата част, а в най-добрия случай ни окрилява и съживява до степен, в която тази реалност, описана в съответната книга, се превръща в наша собствена. Трудно е за обяснение, но съм сигурна, че знаете какво имам предвид.

"Черната призма" със сигурност не попада в последната графа. Не попада и в първите две обаче. Със сигурност ме кара да разлистя продължението, но е все още много далеч от онова "опияняване", което изпитвам при добрите фентъзи светове. Но ѝ давам шанс и се надявам това да се случи. 

А причината за тази ми критика, смятам, се дължи на факта, че авторът използва тази първа книга, един вид, като опитно поле за разработване на героите. През по-голямата част от историята имах чувството, че Брент Уикс пробва тук, пробва там, сякаш героите са не просто в процес на изграждане, а изцяло на измисляне. Усещам някаква несигурност, която донякъде ми развали удоволствието от прочетеното. Като се изключи това, обаче, самите герои са достатъчно интересни, за да запалят читателя. Сред тях се откроява Гавин Гайл (разбира се, след като е главният герой, но бих писала на Брент Уикс малко минусче за името), който е може би най-добре развитият персонаж в историята - по отношение както на сюжета, така и на характера на героя. Клифхенгърът в края на първата част обещава и доста интересни (може би дори малко плашещи) промени в Гавин. По отношение на останалите герои, Уикс със сигурност се опитва да обърне стереотипа - в някои случаи успява, в някои не. За пример мога да дам Кип - опитвайки се да преиначи идеята за "стандартното младо момче - герой" в нещо малко по-различно, попада изцяло в друг тип шаблон. Самоунижението в собствените мисли (гледната точка на Кип) не знам до колко е подходящо за този тип литература, но на мен лично не ми допадна. Нямам нищо против външния вид на момчето, но ми се щеше авторът да покаже,  именно чрез "PoV"-а на Кип, че точно външният вид няма значение, че самият той се чувства добре, защото има необходимите качества и е способен, така че героят да служи за пример. Много деца и младежи преминават през подобен етап в израстването си и такъв тип мислене е твърде деструктивно. Хората трябва да са горди с това, което са, а не да се самоунищожават чрез съжаление за това, което не са. Надявам се, че мисленето на Кип ще се промени в хода на историята. Бекграундът на Кип (средата, в която расте, родители, приятели, прочее) също не е много далеч от стереотипа, макар и не онзи, често срещан във фентъзи жанра, но все пак добавя някаква нотка на различност.

Другият основен елемент, който задължително трябва да се спомене, е магическата система (разбира се). Много цветно, много шаренко - допадна ми. По сложност може би се доближава до нивата на Сандерсън (така че, похвала за старанието) и заради това, предполагам, че ще се хареса на неговите фенове. Усещането за величие и мистичност, които за мен са задължителна характеристика на магията, също са налице в известна степен, което е хубаво, но онова, което никак не е хубаво е, че прекалено бързо и в прекалено голяма степен се разкриват различните правила, закономерности и прочие благинки. Все пак е само първа книга, какво ще остане за следващите? Сякаш авторът бърза да ни представи колко сложна, наситена и интересна система е измислил, вместо да загатва оттук и там по малко, така че читателят да има възможността да използва въображението си, да задава въпроси и, съответно, да няма търпение да разлисти нататък, за да разбере отговорите. Но пък използването на цветове е достатъчно готино (впрочем, не само на Сандерсън ми напомня, но както и да е). 

Що се отнася до основния конфликт... "врагът" липсваше в по-голямата част от книгата, с изключение на началото (което доста се проточи) и няколко гледни точки на Карис (жената-войн) и то в ролята ѝ на пленница (не, няма рицар на бял кон... не точно, поне). Липсваше ми емоционалност, ангажираност, логика дори (не, че не са обяснени причините за конфликта, но... нещо, нещичко не ми достигна).

Все пак, следващата книга обещава да задълбае повече в темата. Предполагам и се надявам, повествованието да върви по-гладко, героите да "израстнат" до същината си и развитието им, естествено, да бъде задоволяващо. И се надявам, също така, Брент Уикс да е обърнал малко повече внимание на света си - картата голяма, пък... 

А! Замалко да забравя - страхотна корица. Yummy.

Водосрез на Паоло Бачигалупи

Водосрез
Автор: Паоло Бачигалупи
ИК Сиела (2016)
Превод: Елена Павлова

Антиутопиите в последно време сякаш набират все по-голяма популярност. Дали заради изобилстващите екранизации, дали защото често са в категорията young adult (и съответно достигат до голяма маса читатели) или пък заради възможността да се съчетаят елементи от няколко жанра едновременно - не знам, факторите навярно са много повече. Любопитното в случая е, че нито едно от гореизброените не може да се припише изцяло на "Водосрез".

"Водосрез" е антиутопия, но се чете като трилър - както криминален, така и политически (в известна степен). "Водосрез" е антиутопия, но се позовава в такава степен на реалността, че звучи много по-достоверно от почти всяка друга подобна книга. Както подсказва заглавието (което може да е малко объркващо първоначално), в книгата се говори за вода. В най-буквалния смисъл. Водата, която някога я е имало, сега я няма, и в следствие на това се развиват безброй проблеми в американската общественост, които пък, от своя страна, водят до съответните невъзвратими последици. Обикновено в антиутопиите се говори общо за "човечеството" - случаят тук не е такъв. Действието се развива предимно във Финикс (Аризона), засягайки и другите югоизточни щати (Невада, Калифорния) - онези, които са най-вече много горещи и много сухи, докато в други части на континента все още вали и има зелени дървета (някой по-добре запознат с американската действителност и психология навярно ще намери интересен паралел тук). Интересното е, че се посочва как проблемът с недостига на вода се корени още по времето, когато големите мегаполиси са били изграждани (началото на 20 век? навярно) и авторът отбелязва накрая, че се позовава на достоверни научноизследователски източници. Не съм седнала да ги проверявам, но пък и да е преувеличил, колко да е преувеличил... 

Както и да е. Действието се развива бързо и завладяващо - добре са балансирани екшън и драма моментите, наблюдава се дори и хумор от време на време (не често, което е разбираемо). Героите са интересни и със сигурност мога да кажа, че влизат под кожата на читателя. Анхел (любопитно ми е защо са решили, че трябва на български да бъде "Ангела"... поне "Ангел" да беше) е може би най-пълнокръвният герои в книгата, но не мога да кажа, че е съвсем уникален по характер. Притежава едновременно грубост и състрадателност (което винаги се харесва), закален е в "месомелачката", както се казва в книгата, от много години, което го прави и, разбира се, силно компетентен. Освен него, сюжетът обръща внимание и на една журналистка, която не се отличава с нещо особено, и младо момиче - Мария (навярно почти дете, не помня да е посочвана конкретна възраст, което само по себе си е достатъчно показателно, защото символизира не просто една съдба в тези тежки условия, а съдбата на всички онези милиони хора, принудени да преживеят същото - и повечето от тях, навярно, са деца). Журналистката е представена като смела, нахъсана и много (може би нереалистично много) издръжлива, но дори само ако се обърне внимание на имената на героите - Анхел, Мария и Люси - две от тях изпъкват пред третото. И ако трябва да се каже кой е по-силният от двата образа, със сигурност не бих избрала Люси. Което, донякъде, все пак не би било честно, защото въпреки че Люси като герой не се отличава в такава степен, все пак авторът я поставя пред много трудни дилеми. А това, което със сигурност характеризира книгата, както вече споменах, е че е максимално реалистична, което се отнася и за действията на героите. И особено за края на историята.

Като се замисля, малко трудно е да се пише ревю за тази книга, без да се издаде нищо от сюжета, защото повечето неща, за които си струва да се споменат и да се говори за тях, са с много нюанси и могат да бъдат взети различни отношения към тях.

Така че за края (който междудругото много ми хареса) ще кажа само, че това, което виждаме, не е нито правилното, нито лесното. Но е реалистичното. 

(Тук ще вмъкна и че основният минус на книгата, според мен, е донякъде насиленото присъствие на любовната драма - в единия случай изглежда, че е написана просто защото трябва да я има, да се придаде допълнителна емоционалност на въпросната сцена, което за мен беше излишно, докато в другия случай това води до доста нелицеприятна за мен сцена.)

Струва си да се спомене и промяната в обществото след като настъпва този катаклизъм. Липсата не на какво да е, а на вода, би трябвало да влее малко разум в кухите човечески глави. Може би в друга книга, от друг автор, в по-различен стил написана - да. Няма как да не си направя паралел с "Колелото на Времето" (съжалявам, неизбежно е и... не, дори не съжалявам), където има цял един народ, чието съществуване  в продължение на три хиляди години се развива в пустиня (изградена много подобно на американските такива, доколкото ми знае и моят пусти мозък) и отчасти поради това, отчасти поради други причини, в които няма да се задълбочавам сега, битието им изцяло е устроено на базата на честта и на дълга. И това като образ до толкова контрастира на ... подобието на общество, което се вижда във "Водосрез", че в първия момент дори е леко... "отвращаващо". Особено имайки предвид в какви условия са принудени да живеят тези хора, а и тенденциите, които текстът ни разкрива, са дори да се влошават още повече - пък междувременно (и отново) оличителна черта си остава меркантилността у хората, предателството, жестокостта, политиканството. А това е нещо, което се вижда всеки ден в реалния живот, във все по-голяма степен, и е нещо, от което не можем да избягаме, дори и да искаме. 

Ако трябва да го кажа простичко - това е хубава книга за много нехубави неща.

Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

Денонощната книжарница на мистър Пенумбра

Автор: Робин Слоун

ИК "Сиела", 2015

Превод от английски: Паулина Мичева

Е, не можеше да има по-подходящ момент да прочета тази книга... тавиренска работа! (oops)

Ако в "Бъдеще" на Дмитрий Глуховски безсмъртието е присъда, наложена над човека от самия него, то в "Книжарницата..." то, напълно традиционно, е мечта, цел и надежда. Но това е само една от особеностите на книгата.

Онова, което ме завладя по начин, който почти ме върна няколко години назад, е усещането за... разбиране. Имам предвид, че аз знаех какво е. Всеки, израсъл сред хиляди страници литература, знае какво. Тъй като това е книгата, която може да се превърне в алманах на всеки библиофил - не защото е супер оригинална или новаторска, а защото въплъщава всички онези носталгични чувства, които всеки един от нас, читателите, изпитва към дадена книга или поредица, които сме чели в детските или тинейджърските си години. Онези произведения, които са станали част от нас, които винаги ще бъдат част от нас, които изиграват дори съществена роля в израстването ни като личности, в определянето на нашето самосъзнание и оформянето на характера ни. В избора ни на приятели дори. Всеки един от нас, предполагам, може да назове едно, две или повече заглавия от този тип. И всички ние навярно, от време на време поне (дори по-често, кхъм), се връщаме към тях - къде с чувство на тъга или радост, или благодарност, или всичко накуп, дали към самите книги или просто към времената, когато сме били млади и невинни (как пък не)  и обстоятелствата са ни позволявали да се гмурнем изцяло в историята. Защото, няма какво да се залъгваме, след един определен момент (и възраст), реалността ни застига, блъскайки ежедневието ни с проблеми, тревоги и ядове (с проклятието на "възрастните") и, колкото и да ни се иска, не можем да се отдадем в същата степен както преди. Никога няма да е както преди. Тъжно е, но е истина.

А сега си представете. че същите тези проблеми, тревоги и ядове, същото това горчиво ежедневие буквално ви закарва в Храма на нашата религия. Така де, в книжарницата.

И тук започва магията.

Е, може би не буквално, но със сигурност има доза чудо - от онова така познато ни от детските години. Не случайно наблягам на това, тъй като едва ли съм единствената, която (къде тайно, къде не) си е мечтала да се окаже на мястото на главния герой - а именно във водовъртежа от загадки и мистерии, датиращи от 5 века насам. И заедно с верните спътници от задругата да стигнеш до самия край на мистерията, да откриеш всички отговори и да победиш. Дори и отговорите и победите да не са съвсем онова, което хората са очаквали. И коеото самият ти си очаквал - и въпреки това няма как да не останеш доволен от резултата и от самия себе си.

Основният конфликт в "Книжарницата", разбира се, е от явен по-явен - онзи, който винаги е

бил част от човечеството и неговото развитие, а и ще продължава да бъде. А именно - старите, добри, изпитани традиици vs, новите и модерни технологии. Дали е закостенялост упоритостта да правиш нещата по същия начин, както винаги? Дали губиш нещо, "съкръщавайки" пътя към истината, използвайки всички новаторски техники и методи, които имаш под ръка? Дали губиш по нещо от себе си и в единия, и в другия случай? А дали няма междинна точка някъде, където крайностите да могат да се срещнат и да си подадат ръка, така че, действайки в синхрон, да сполучат там, където поотделно не са могли? Не знам дали не издадох твърде много от сюжета, но се надявам, че няма да разваля удоволствието на никого.

При всички случаи, това е книга, която препоръчвам силно - на всички онези, които носталгично гледат към миналото и с оптимизъм към бъдещето. Към хората, мечтали за епични приключения и съпреживяване на всичко, което сме прочели и ни е вдъхновило по един или друг начин. Не защото, както вече споменах, сюжетът или героите (които са, впрочем, много прилично изградени) са абсолютно оригинални и уникални, а защото са от онзи тип, в който лесно можем да открием себе си. И то по възможно най-прекрасния начин.

Ако пък думите ми не могат да ви убедят, то поне дайте шанс на книжлето заради увлекателния, изпъстрестен с описания стил (без това да провлачва действието), сюжета, изпълнен с действие и емоции и, не на последно място (ще се повторя), героите, които са едновременно интригуващи, но и някак... обикновени. В смисъла на това, че лесно можем да видим себе си в техните отражения (особено главния герой.. най-вече той), такива каквито сме. Реални. Наивни. Мечтаещи.

Ако пък и това не е достатъчно... сериозно ли някакви си 200 страници ще ви спрат?