Хари Потър и Прокълнатото дете

Хари Потър и Прокълнатото дете (Harry Potter and the Cursed child)
Автор: Джак Торн, Джон Тифани, Дж. К. Роулинг
ИК: Little Brown Book Group (2016)

ХАРИ ПОТЪР! ХАРИ ПОТЪР! ХАРИ ПОТЪР!

Добре де, книгата може би не заслужава чак такъв ентусиазъм, но всеки Хари Потър фен, предполагам, се е развълнувал поне мъничко, научавайки, че ще има нова история за този прекрасен, магически свят. При някои навярно ентусиазмът е бил дори твърде голям, защото малкото отзиви на които попаднах в интернет бяха по-скоро отрицателни, отколкото положителни. И ако са очаквали стандартна книга, да, разбираемо е разочарованието. Но това не е стандартният роман, с описания, диалози, мисли, чувства и прочие. Това е пиеса. А пиесата не е роман.

Не знам колко от вас са чели пиеси, сигурно повечето (имаше някои задължителни в училище), и на мен лично не са ми сред любимите текстове. Предпочитам си дългите, подробни описания, реакциите на героите да са добре описани, логическата последователност на мислите да е добре проследена и т.н, и т.н., да не навлизам в излишизъм. Затова и разлистих ХППД не съвсем със скептицизъм, но и с не много високи очаквания (донякъде вече знаех масовото мнение за книгата (и очакванията ми, моля, да не се бъркат с гореспоменатия ентусиазъм - и филмите не са прелест ненагледна, с някои изключения, това не значи, че не обичам да ги гледам пак и пак, и пак, и... )). 

Първо, въпреки, че е пиеса, усещането е почти като за пълнокръвен роман (почти, натъртвам). Може би мнението ми е малко субективно - толкова пъти съм препрочитала основната поредица, че навярно мозъкът ми сам допълва липсващите описания. Но за мен се четеше леко и приятно. Второ, историята донякъде се... преповтаря. Което не е съвсем хубаво, защото вместо да се връщат назад, много по-интересно щеше да бъде продължат напред. Но няма да издавам повече от това. Действието върви бързо - минаваме през първите три-четири години от обучението на Албус буквално за няколко изречения - но след това ритъмът се задържа стабилен, с няколко по-вълнуващи моменти. Краят поне за мен беше доста трогателен, защото наподобява някои много лични и тъжни моменти от живота на Хари (но при тях той беше сам, тук не е, което донякъде отнема от емоционалността). 

Прочетох и че доста фенове са разочаровани от факта, че Триото не звучи съвсем като себе си (по отношение характер на героите), особено Хари. Може би е така, може би не - това все пак е пиеса. Възприемането на този текст е доста по-различно от това на стандартния роман. Освен това, те вече са възрастни хора, родители, с много отговорности и - особено Хари - носят бремето на миналото. Същото важи и за Драко Малфой (звездата в книгата, доколкото видях, всеобщият любимец), който също е видимо променен (разкайващ се, добър, борещ се за благото на сина си, но и не само). Та как тази промяна се приема добре, но тази на Хари - не? Да, Хари не е същото безразсъдно момче, и няма как да бъде повече. Тази роля вече ще се играе от други (дано не буквално, дано не, не, не) - визирам синовете му, разбира се. От Джеймс не виждаме нищо (минус), но от Албус виждаме много (а щеше да е хубаво и другите звездни отрочета да имат по-голяма роля - ала за кратък текст, толкова), както и от Скорпиус (синът на Драко). 

Темата за забраненото приятелство е силно застъпена, темата за предразсъдъците, за петната от миналото, които провокират неразумни страхове и обвинения. И в тази връзка, най-важното е, че, напълно в духа на поредицата, отрицателното се контрира с положителното. Става въпрос за родителската обич и закрила и всички проблеми, които произтичат от това, обичта между приятели и взаимната подкрепа. Отношенията между Хари и Албус, логично, са много сложни и двамата трудно намират общ език. Предвид историята на Хари обаче, очакванията, с които той е израснал - по отношение на собствения си баща, на другите хора спрямо него, истини, къде горчиви, къде трогателни - напълно разбираемо е, че сега виждаме другата страна на монетата. Хари е легенда, но Хари е жив. И Албус трябва да живее с това. 

Паралелни и противоположни са отношенията между Драко и Скорпиус. Отново, на фона на живота на Драко, трогателното (а и показателно) е, че той се опитва да бъде различният. Да не повтаря стъпките на баща си. Да не повтаря грешките му. 

Въпреки някои недостатъци, книгата все пак си струва да бъде прочетена, защото затвърждава основните послания от поредицата. Надявам се да бъде преведена на български (съмнявам се), надявам се и по някакъв начин (ало, интернет) да мога да видя и пиесата (отново, много съмнително). Защото, както ще потретя, това е пиеса. Силните моменти, описани в сценария, са така описани, че да имат определено въздействие върху зрителя, не толкова върху читателя. Може би затова са избрали този курс на действие, а не просто да измислят нова история - Джеймс и Албус в Хогуортс, много приключения, много предизвикателства, нови благинки от магическия свят, накрая някоя битка със злото, "Експелиармус!" и доброто побеждава (не, че това липсва и в тази история, разбира се). Но това е при пиесите, че трябва да има повече емоционалност, по-силно застъпено послание, за да може желаното въздействие да бъде най-силно и постигнато по определен начин. Не случайно жанрът се нарича "драма". 

(Не съм на "ти" с драматургията, но такива са моите възприятия; двата вида изкуство са различни и трябва да се разглеждат по различен начин.)

PS: Чувам, има слухове за екранизия (йей, но надали). Освен, това, няма как да не си спомня за обещанието на Роулинг, че повече книги за магическия свят няма да има. Е, ХППД е книга, но не е роман... не си нарушава съвсем обещанието. Но пък ми се ще да го наруши. Майната им на хейтърите (да ги целунат дементорите дано). Майната им и на тези, които обвиняват (едва ли не) Роулинг, затова че не е издала нормална книга. Ако иска ще го направи, ако не иска - не. Затова, chill and read, ppl, каквото и да е, каквото ви е на сърце, and stop the hate.

PPS: Повече се притеснявам за предстояшия филм - Fantastic beasts... - страхотен трейлър, но дали няма да си останем само с това? 

PPPS: Мисля пак да препрочета ХП...

Черната призма

Черната призма
Книга първа от "Светлоносеца"
Автор: Брент Уийкс
ИК "Бард" (2014)
Превод: Иван Иванов

"Светлоносецът" е от онези поредици във фентъзи жанра, за които може доста да се говори и много думички да се изпишат, поради простата причина, че се уповава на вече познати ни герои, сюжети и други елементи, но преиначени така, че усещането за тях да е различно и ново. Първосигналната ми реакция, разбира се, беше да изпиша 3 страници текст (1138 думи). Сетне обаче се замислих колко абсурдно и излишно е. Сигурно ще се питате защо (при положение, че това, в крайна сметка, е целта на този блог) и отговорът е прост: way too much, duh. Но и не само това... осъзнах колко много се задълбочих в критиката към текста, при положение, че все още нямам цялата информация пред себе си.

И така. Първа книга от поредица. Всички любители на фентъзито знаем колко важна може да бъде тази първа книга по отношение на цялостното впечатление за света и историята - в някои случаи може завинаги да ни помрачи удоволствието от прочетеното, понякога дори ни отказва тотално да продължим нататък. При по-оптимистичните варианти тя ни зарибява (простете за жаргона) достатъчно, за да разлистим и следващата част, а в най-добрия случай ни окрилява и съживява до степен, в която тази реалност, описана в съответната книга, се превръща в наша собствена. Трудно е за обяснение, но съм сигурна, че знаете какво имам предвид.

"Черната призма" със сигурност не попада в последната графа. Не попада и в първите две обаче. Със сигурност ме кара да разлистя продължението, но е все още много далеч от онова "опияняване", което изпитвам при добрите фентъзи светове. Но ѝ давам шанс и се надявам това да се случи. 

А причината за тази ми критика, смятам, се дължи на факта, че авторът използва тази първа книга, един вид, като опитно поле за разработване на героите. През по-голямата част от историята имах чувството, че Брент Уикс пробва тук, пробва там, сякаш героите са не просто в процес на изграждане, а изцяло на измисляне. Усещам някаква несигурност, която донякъде ми развали удоволствието от прочетеното. Като се изключи това, обаче, самите герои са достатъчно интересни, за да запалят читателя. Сред тях се откроява Гавин Гайл (разбира се, след като е главният герой, но бих писала на Брент Уикс малко минусче за името), който е може би най-добре развитият персонаж в историята - по отношение както на сюжета, така и на характера на героя. Клифхенгърът в края на първата част обещава и доста интересни (може би дори малко плашещи) промени в Гавин. По отношение на останалите герои, Уикс със сигурност се опитва да обърне стереотипа - в някои случаи успява, в някои не. За пример мога да дам Кип - опитвайки се да преиначи идеята за "стандартното младо момче - герой" в нещо малко по-различно, попада изцяло в друг тип шаблон. Самоунижението в собствените мисли (гледната точка на Кип) не знам до колко е подходящо за този тип литература, но на мен лично не ми допадна. Нямам нищо против външния вид на момчето, но ми се щеше авторът да покаже,  именно чрез "PoV"-а на Кип, че точно външният вид няма значение, че самият той се чувства добре, защото има необходимите качества и е способен, така че героят да служи за пример. Много деца и младежи преминават през подобен етап в израстването си и такъв тип мислене е твърде деструктивно. Хората трябва да са горди с това, което са, а не да се самоунищожават чрез съжаление за това, което не са. Надявам се, че мисленето на Кип ще се промени в хода на историята. Бекграундът на Кип (средата, в която расте, родители, приятели, прочее) също не е много далеч от стереотипа, макар и не онзи, често срещан във фентъзи жанра, но все пак добавя някаква нотка на различност.

Другият основен елемент, който задължително трябва да се спомене, е магическата система (разбира се). Много цветно, много шаренко - допадна ми. По сложност може би се доближава до нивата на Сандерсън (така че, похвала за старанието) и заради това, предполагам, че ще се хареса на неговите фенове. Усещането за величие и мистичност, които за мен са задължителна характеристика на магията, също са налице в известна степен, което е хубаво, но онова, което никак не е хубаво е, че прекалено бързо и в прекалено голяма степен се разкриват различните правила, закономерности и прочие благинки. Все пак е само първа книга, какво ще остане за следващите? Сякаш авторът бърза да ни представи колко сложна, наситена и интересна система е измислил, вместо да загатва оттук и там по малко, така че читателят да има възможността да използва въображението си, да задава въпроси и, съответно, да няма търпение да разлисти нататък, за да разбере отговорите. Но пък използването на цветове е достатъчно готино (впрочем, не само на Сандерсън ми напомня, но както и да е). 

Що се отнася до основния конфликт... "врагът" липсваше в по-голямата част от книгата, с изключение на началото (което доста се проточи) и няколко гледни точки на Карис (жената-войн) и то в ролята ѝ на пленница (не, няма рицар на бял кон... не точно, поне). Липсваше ми емоционалност, ангажираност, логика дори (не, че не са обяснени причините за конфликта, но... нещо, нещичко не ми достигна).

Все пак, следващата книга обещава да задълбае повече в темата. Предполагам и се надявам, повествованието да върви по-гладко, героите да "израстнат" до същината си и развитието им, естествено, да бъде задоволяващо. И се надявам, също така, Брент Уикс да е обърнал малко повече внимание на света си - картата голяма, пък... 

А! Замалко да забравя - страхотна корица. Yummy.

Водосрез на Паоло Бачигалупи

Водосрез
Автор: Паоло Бачигалупи
ИК Сиела (2016)
Превод: Елена Павлова

Антиутопиите в последно време сякаш набират все по-голяма популярност. Дали заради изобилстващите екранизации, дали защото често са в категорията young adult (и съответно достигат до голяма маса читатели) или пък заради възможността да се съчетаят елементи от няколко жанра едновременно - не знам, факторите навярно са много повече. Любопитното в случая е, че нито едно от гореизброените не може да се припише изцяло на "Водосрез".

"Водосрез" е антиутопия, но се чете като трилър - както криминален, така и политически (в известна степен). "Водосрез" е антиутопия, но се позовава в такава степен на реалността, че звучи много по-достоверно от почти всяка друга подобна книга. Както подсказва заглавието (което може да е малко объркващо първоначално), в книгата се говори за вода. В най-буквалния смисъл. Водата, която някога я е имало, сега я няма, и в следствие на това се развиват безброй проблеми в американската общественост, които пък, от своя страна, водят до съответните невъзвратими последици. Обикновено в антиутопиите се говори общо за "човечеството" - случаят тук не е такъв. Действието се развива предимно във Финикс (Аризона), засягайки и другите югоизточни щати (Невада, Калифорния) - онези, които са най-вече много горещи и много сухи, докато в други части на континента все още вали и има зелени дървета (някой по-добре запознат с американската действителност и психология навярно ще намери интересен паралел тук). Интересното е, че се посочва как проблемът с недостига на вода се корени още по времето, когато големите мегаполиси са били изграждани (началото на 20 век? навярно) и авторът отбелязва накрая, че се позовава на достоверни научноизследователски източници. Не съм седнала да ги проверявам, но пък и да е преувеличил, колко да е преувеличил... 

Както и да е. Действието се развива бързо и завладяващо - добре са балансирани екшън и драма моментите, наблюдава се дори и хумор от време на време (не често, което е разбираемо). Героите са интересни и със сигурност мога да кажа, че влизат под кожата на читателя. Анхел (любопитно ми е защо са решили, че трябва на български да бъде "Ангела"... поне "Ангел" да беше) е може би най-пълнокръвният герои в книгата, но не мога да кажа, че е съвсем уникален по характер. Притежава едновременно грубост и състрадателност (което винаги се харесва), закален е в "месомелачката", както се казва в книгата, от много години, което го прави и, разбира се, силно компетентен. Освен него, сюжетът обръща внимание и на една журналистка, която не се отличава с нещо особено, и младо момиче - Мария (навярно почти дете, не помня да е посочвана конкретна възраст, което само по себе си е достатъчно показателно, защото символизира не просто една съдба в тези тежки условия, а съдбата на всички онези милиони хора, принудени да преживеят същото - и повечето от тях, навярно, са деца). Журналистката е представена като смела, нахъсана и много (може би нереалистично много) издръжлива, но дори само ако се обърне внимание на имената на героите - Анхел, Мария и Люси - две от тях изпъкват пред третото. И ако трябва да се каже кой е по-силният от двата образа, със сигурност не бих избрала Люси. Което, донякъде, все пак не би било честно, защото въпреки че Люси като герой не се отличава в такава степен, все пак авторът я поставя пред много трудни дилеми. А това, което със сигурност характеризира книгата, както вече споменах, е че е максимално реалистична, което се отнася и за действията на героите. И особено за края на историята.

Като се замисля, малко трудно е да се пише ревю за тази книга, без да се издаде нищо от сюжета, защото повечето неща, за които си струва да се споменат и да се говори за тях, са с много нюанси и могат да бъдат взети различни отношения към тях.

Така че за края (който междудругото много ми хареса) ще кажа само, че това, което виждаме, не е нито правилното, нито лесното. Но е реалистичното. 

(Тук ще вмъкна и че основният минус на книгата, според мен, е донякъде насиленото присъствие на любовната драма - в единия случай изглежда, че е написана просто защото трябва да я има, да се придаде допълнителна емоционалност на въпросната сцена, което за мен беше излишно, докато в другия случай това води до доста нелицеприятна за мен сцена.)

Струва си да се спомене и промяната в обществото след като настъпва този катаклизъм. Липсата не на какво да е, а на вода, би трябвало да влее малко разум в кухите човечески глави. Може би в друга книга, от друг автор, в по-различен стил написана - да. Няма как да не си направя паралел с "Колелото на Времето" (съжалявам, неизбежно е и... не, дори не съжалявам), където има цял един народ, чието съществуване  в продължение на три хиляди години се развива в пустиня (изградена много подобно на американските такива, доколкото ми знае и моят пусти мозък) и отчасти поради това, отчасти поради други причини, в които няма да се задълбочавам сега, битието им изцяло е устроено на базата на честта и на дълга. И това като образ до толкова контрастира на ... подобието на общество, което се вижда във "Водосрез", че в първия момент дори е леко... "отвращаващо". Особено имайки предвид в какви условия са принудени да живеят тези хора, а и тенденциите, които текстът ни разкрива, са дори да се влошават още повече - пък междувременно (и отново) оличителна черта си остава меркантилността у хората, предателството, жестокостта, политиканството. А това е нещо, което се вижда всеки ден в реалния живот, във все по-голяма степен, и е нещо, от което не можем да избягаме, дори и да искаме. 

Ако трябва да го кажа простичко - това е хубава книга за много нехубави неща.