Ритматистът

Ритматистът
Автор: Брандън Сандерсън
Artline Studios (2013)

Едно може да му се признае на бай ви Брандьо Сандьо - въображение има, с лопата да го ринеш! Освен че пише като на конвейер, всяка негова творба успява да изненада читателя както в количествено отношение, така и в качествено. Разбира се, заклетите брандевисти (сандерсънисти?) биха имали много по-задълбочен поглед над неговото творчество и, съответно, биха били много по-компетентни да коментират работата му (или пък не... всеки слага кепенците понякога, що се отнася до любимите му произведения и автори). Но аз, познавайки (от моя гледна точка) и лошото, и хубавото в творчеството на Брандън, смея да твърдя, че с "Ритматистът" той постига нови върхове, може би дори отвъд "Летописите на Светлината на Бурята" (или поне в различно отношение). И го казвам с пълното съзнание, че двете книги /поредици/ са почти в различни жанрове - "Летописите" бидейки класическо епично фентъзи, а "Ритматистът" залитайки повече в категорията на фантастика/янг адълт.

Интересното и изненадващото в "Ритматистът" е не просто изключително любопитната магическа система (поклон!), а че книгата звучи съвсем зряло (не като повечето други в този жанр, с извинение към почитателите му), същевременно бяга от "драмата" в епичното фентъзи (към която и аз имам слабост, признавам), която често насища героите и техните нишки. Тук присъстват всички по дефолт елементи за младежка литература - тинейджъри, училище за магия, лоши и несправедливи учители (и такива, които се застъпват за нашите герои), и ах, сладка и горчива, често неразбрана (и непризната) младежка любов, включая класическото класово разделение между различните микрообщества. Всичко това е налице, но е поднесено по начин, който значително се отличава от другите подобни произведения. Клишетата са признати, но преобърнати и на цялата картина е придаден един нов блясък, който озарява историята по изключително интересен начин.
Усещането от прочита на тази книга мога да сравня единствено със спомените си от детството, когато всяка, по-необичайна от познатите ми до сега, история ми се струваше изключителна, когато тепърва откривах прелестите на различното и неповторимото в литературата (Забележка: това не означава, че "Ритматистът" е предназначен за детска аудитория! Поне не само.) Друг подобаващ паралел е може би моментът, когато на бял свят излязоха книгите за Хари Потър. И навярно, при правилно стечение на обстоятелствата (особено предвид последните новини за договор за екранизация на творбите на Брандън), "Ритматистът" ще има шанса да постигне същия успех, или почти. Разбира се, остава под въпрос каква изненада ни е приготвил Брандън за следващата книга, но някак ме съмнява да ни разочарова в това отношение. Имам си някои забележки към него и към стила му най-вече (които, признавам, може би са също толкова предубедени колкото мненията на отявлените му фенове... но това е съвсем в реда на нещата, всеки от нас пречупва историите през собствените ни призми на човешки същества със собствени мисли, разсъждения, спомени и чувства... всеки е различен и възприема различно прочетеното), но едно не мога да му отрека, и това е изключителната отдаденост към създадените от него светове (а те не са един или пък два!). Малкото ми притеснение е свързано единствено с факта, че в един момент ще усети, че е лапнал твтрде много лъжици наведнъж - и все нещо ще изпадне на земята (а читателският ми егоизъм се надява това да не се отнася за "Летописите" или "Ритматистът").

И още малко рандъм мисли...  за Тебеширчета!!! Не мога да опиша колко сладко ми звучеше в представите тази дума всеки път, щом я прочета. И описанията, и илюстрациите (страхотни, бай дъ уей), и правилата на магическата система (отличен баланс, между другото, що се отнася до физика и метафизика, до чисто научната страна на нещата и онази неопределеност и духовност, която съпътства класическата магия.. нещо, което със сигурност ми липсваше в "Мъглороден", например). Накрая историята подсказва, че се крие много повече от онова, което съзираме на повърхността (или което Брандън е пожелал да сподели с читателите си), така че с нетърпение чакам продължението (сериозно, всички почитатели на "Хари Потър", смятам, че биха оценили подобаващо тази нова (поне за мен) поредица).

При всички положения, мога да призная, че съжалявам искрено задето не съм прочела по-рано "Ритматистът". Или пък не... така ще чакам по-малко до следващата книга!

Заслепяващият нож и Разбитото око

Заслепяващият нож

Разбитото око

- втора и трета книга от фентъзи поредицата "Светлоносеца"

Автор: Брент Уийкс

Съжалявам, че ще трябва да покрия втора и трета книга от поредицата "Светлоносеца" в един пост, но така налагат обстоятелствата. Затова ще се опитам да съм по-кратка (и ще се проваля, знам). 

"Заслепяващият нож" и "Разбитото око" са на доста по-добро ниво от първата - "Черната призма". Героите са вече доста по-добре изградени и пълнокръвни и започват малко по малко да встъпват в отредените им роли. Сюжетът се задълбочава и вече започва да се усеща заплахата за света им, но все още ми липсва емоционална наситеност, която да ми повлияе на мен като читател, а не просто да регистрирам случващото се като нещо страшно и опасно. Противоречивостта си остава основна тема по отношение на основния конфликт "добри" и "лоши", но хоризонтът постепенно се разширява, обхващайки и върешни политики и интриги. Общо взето, фронтът на "добрите" далеч не е толкова единен и хомогенен (по отношение на интересите им), а както става ясно в "Разбитото око" има и нещо, което, освен това, го и прояжда отвътре. Надявам се тази сюжетна линия да продължи да се развива в същия дух, че и още по-добре. 

Малко по-конкретно за героите:

Кип се превръща в един доста умел притеглящ (за малко да напиша "преливащ", WOT fans you know what I mean). Все още съществува проблемът със себеомразата и самоунижението, но постепенно това заглъхва. Освен това приключенията на Кип ясно показват, че момчето е не просто умно, интелигентно и с много силен потенциал, а вече е придобило почти всичко необходимо, за да бъде... Хъм, какъв беше правилният термин? А, да - badass, чисто и просто казано. И всичко щеше да е прекрасно, ако Брент Уийкс не заменяваше единия дразнещ мотив с друг. Без да съм твърде критична, ще кажа само, че Кип го пере хормонът здраво и няма спиране до края. (Въобще темата за секса често се засяга и то по един съвременно... комедиен... някакъв си начин, което разсейва и като цяло на мен не ми харесва.)

От друга страна, Кип вече си има Зимун, който мъти и без това размътените води. Този герой го засичаме от началото на поредицата и все по неприятни поводи. Най-лесно мога да го опиша, като го поставя в една редичка с още няколко други от неговата категория -  Долорес Ъмбридж, Джофри Баратеон, Падан Фейн. Хъм, по-скоро това е стълбичка, не редичка, но Зимун със сигурност се изскачва стабилно нагоре. 

Гавин... Гавин е ... Малко ми е трудно да говоря за Гавин. В сюжетно отношение всичко е прекрасно. Идеята за падението на този човек, олицетворяващ спасението и всичко най-светло в света, религиозен, духовен водач, човек, на когото хората не просто се възхищават, но и обичат... цялата тази блестяща аура около Гавин бе наистина с твърдостта на сапунен мехур. Докоснеш с пръст - мехурчето си остава цяло и непокътното, но отдръпнеш ли пръста си... край. През цялото време, докато Гавин е бил на власт, животът му е представлявал точно това. Този образ на илюзията по отношение на Гавин може да се отнесе и към цялото общество, към вярванията, структурата, правилата (и съответно към неговия антипод в историята). Доста добре направено и ми харесва. НО трябваше ли да има толкова страдания? 

Третата книга е буквално удар след удар и в единствения момент, когато изглеждаше, че нещата ще се преобърнат (и дори ще станат доста, доста по-интригуващи), авторът избира друга алтернатива. Надявам се искрено това да е било с цел по-нататък да видим онова, което за малко щяхме да видим в този момент. Дано, дано, дано. 

Другото добро попадение е героинята на Тея (Адрастея). Може да мине в категорията на модерните "силни женски персонажи", стига да се освободи от робското самоопределяне (сигурна съм, че е много травмиращо да си роб, не го омаловажавам в никакъв случай; проблемът е, че отново нещо не ми достига в образа на робството, който Уийкс е изградил - оставям на страна клетниците на пиратските кораби, там всичко е описано много добре и е много тежко за четене). Интересното при Тея е, че тя заменя робството с един друг вид служба, който, ако се направи правилно, ще издигне героинята ѝ до нови висини. Това е другата сюжетна нишка, която чакам с нетърпение. Отново имам надежди, отново се опасявам да не бъда разочарована. 

А любовния триъгълник хич няма да го коментирам. И въобще начина, по който се разви тази ситуация.

Друга важна особеност е, че магическата система се разраства и има готини нови нещица, като ще е интресно да се размърдат още повече нещата на този фронт. Ще видим. Онова с Гавин, ако беше станало... или ако стане в бъдеще... 

Друг (вече доста по-сериозен) недостатък е, че Брент Уийкс, според мен лично, има проблем с финализирането на книгите си. През цялото време се следва едно стабилно темпо, докато финалите са... пребързани. От една страна това е наложително, когато има екшън и прочие, но трябва да се комбинира с правилната емоционалност и описания. Все пак достатъчно увлекателно е, за да предизвиква читателския интерес. 

Впрочем, клифхенгърът накрая тотално срина всичко в мен. Блестящо. Трябваше да се досетя.

Kip and Gavin by BotanicaXu

Хари Потър и Прокълнатото дете

Хари Потър и Прокълнатото дете (Harry Potter and the Cursed child)
Автор: Джак Торн, Джон Тифани, Дж. К. Роулинг
ИК: Little Brown Book Group (2016)

ХАРИ ПОТЪР! ХАРИ ПОТЪР! ХАРИ ПОТЪР!

Добре де, книгата може би не заслужава чак такъв ентусиазъм, но всеки Хари Потър фен, предполагам, се е развълнувал поне мъничко, научавайки, че ще има нова история за този прекрасен, магически свят. При някои навярно ентусиазмът е бил дори твърде голям, защото малкото отзиви на които попаднах в интернет бяха по-скоро отрицателни, отколкото положителни. И ако са очаквали стандартна книга, да, разбираемо е разочарованието. Но това не е стандартният роман, с описания, диалози, мисли, чувства и прочие. Това е пиеса. А пиесата не е роман.

Не знам колко от вас са чели пиеси, сигурно повечето (имаше някои задължителни в училище), и на мен лично не са ми сред любимите текстове. Предпочитам си дългите, подробни описания, реакциите на героите да са добре описани, логическата последователност на мислите да е добре проследена и т.н, и т.н., да не навлизам в излишизъм. Затова и разлистих ХППД не съвсем със скептицизъм, но и с не много високи очаквания (донякъде вече знаех масовото мнение за книгата (и очакванията ми, моля, да не се бъркат с гореспоменатия ентусиазъм - и филмите не са прелест ненагледна, с някои изключения, това не значи, че не обичам да ги гледам пак и пак, и пак, и... )). 

Първо, въпреки, че е пиеса, усещането е почти като за пълнокръвен роман (почти, натъртвам). Може би мнението ми е малко субективно - толкова пъти съм препрочитала основната поредица, че навярно мозъкът ми сам допълва липсващите описания. Но за мен се четеше леко и приятно. Второ, историята донякъде се... преповтаря. Което не е съвсем хубаво, защото вместо да се връщат назад, много по-интересно щеше да бъде продължат напред. Но няма да издавам повече от това. Действието върви бързо - минаваме през първите три-четири години от обучението на Албус буквално за няколко изречения - но след това ритъмът се задържа стабилен, с няколко по-вълнуващи моменти. Краят поне за мен беше доста трогателен, защото наподобява някои много лични и тъжни моменти от живота на Хари (но при тях той беше сам, тук не е, което донякъде отнема от емоционалността). 

Прочетох и че доста фенове са разочаровани от факта, че Триото не звучи съвсем като себе си (по отношение характер на героите), особено Хари. Може би е така, може би не - това все пак е пиеса. Възприемането на този текст е доста по-различно от това на стандартния роман. Освен това, те вече са възрастни хора, родители, с много отговорности и - особено Хари - носят бремето на миналото. Същото важи и за Драко Малфой (звездата в книгата, доколкото видях, всеобщият любимец), който също е видимо променен (разкайващ се, добър, борещ се за благото на сина си, но и не само). Та как тази промяна се приема добре, но тази на Хари - не? Да, Хари не е същото безразсъдно момче, и няма как да бъде повече. Тази роля вече ще се играе от други (дано не буквално, дано не, не, не) - визирам синовете му, разбира се. От Джеймс не виждаме нищо (минус), но от Албус виждаме много (а щеше да е хубаво и другите звездни отрочета да имат по-голяма роля - ала за кратък текст, толкова), както и от Скорпиус (синът на Драко). 

Темата за забраненото приятелство е силно застъпена, темата за предразсъдъците, за петната от миналото, които провокират неразумни страхове и обвинения. И в тази връзка, най-важното е, че, напълно в духа на поредицата, отрицателното се контрира с положителното. Става въпрос за родителската обич и закрила и всички проблеми, които произтичат от това, обичта между приятели и взаимната подкрепа. Отношенията между Хари и Албус, логично, са много сложни и двамата трудно намират общ език. Предвид историята на Хари обаче, очакванията, с които той е израснал - по отношение на собствения си баща, на другите хора спрямо него, истини, къде горчиви, къде трогателни - напълно разбираемо е, че сега виждаме другата страна на монетата. Хари е легенда, но Хари е жив. И Албус трябва да живее с това. 

Паралелни и противоположни са отношенията между Драко и Скорпиус. Отново, на фона на живота на Драко, трогателното (а и показателно) е, че той се опитва да бъде различният. Да не повтаря стъпките на баща си. Да не повтаря грешките му. 

Въпреки някои недостатъци, книгата все пак си струва да бъде прочетена, защото затвърждава основните послания от поредицата. Надявам се да бъде преведена на български (съмнявам се), надявам се и по някакъв начин (ало, интернет) да мога да видя и пиесата (отново, много съмнително). Защото, както ще потретя, това е пиеса. Силните моменти, описани в сценария, са така описани, че да имат определено въздействие върху зрителя, не толкова върху читателя. Може би затова са избрали този курс на действие, а не просто да измислят нова история - Джеймс и Албус в Хогуортс, много приключения, много предизвикателства, нови благинки от магическия свят, накрая някоя битка със злото, "Експелиармус!" и доброто побеждава (не, че това липсва и в тази история, разбира се). Но това е при пиесите, че трябва да има повече емоционалност, по-силно застъпено послание, за да може желаното въздействие да бъде най-силно и постигнато по определен начин. Не случайно жанрът се нарича "драма". 

(Не съм на "ти" с драматургията, но такива са моите възприятия; двата вида изкуство са различни и трябва да се разглеждат по различен начин.)

PS: Чувам, има слухове за екранизия (йей, но надали). Освен, това, няма как да не си спомня за обещанието на Роулинг, че повече книги за магическия свят няма да има. Е, ХППД е книга, но не е роман... не си нарушава съвсем обещанието. Но пък ми се ще да го наруши. Майната им на хейтърите (да ги целунат дементорите дано). Майната им и на тези, които обвиняват (едва ли не) Роулинг, затова че не е издала нормална книга. Ако иска ще го направи, ако не иска - не. Затова, chill and read, ppl, каквото и да е, каквото ви е на сърце, and stop the hate.

PPS: Повече се притеснявам за предстояшия филм - Fantastic beasts... - страхотен трейлър, но дали няма да си останем само с това? 

PPPS: Мисля пак да препрочета ХП...