Дракула на Брам Стокър

"Дракула"

Автор: Брам Стокър (1897)

ИК ДежаБук, Сиела (2015)

Превод: Слави Ганев

"Дежа Бук" продължават да доставят стабилно и поредният шедьовър (вж. "Кутия за птици" на Джош Малерман" и "Монахът" на Матю Грегъри Луис) в портфолиото им е "Дракула" на Брам Стокър. Книга, която не е трудно да бъде причислена към класиките в литературата въобще, и произведение, дало основата на множество съвременни жанрове и популярни истории, Дракула е първият вампир и, съответно, "Дракула" е първата книга от подобен калибър, понесла лавина след себе си и, макар и с някакви затишия, надали скоро пътят на тази стихия ще намери своя край. И най-интересното (и задоволително) в случая е, че точно този роман задминава в пъти безбройните интерпретации, вдъхновени от оригинала. 

Няма какво толкова да добавя към изчерпателния анализ на Слави Ганев, съпътстващ романа. Разбира се, че по отношение на хорър и фентъзи елементите съвременният читател няма с какво да бъде изненадан. Но не трябва да се забравя, че точно тези, познати ни до болка черти, започват точно от този роман, или най-малкото от тази епоха, в която е писан той. Според мен, за читателя е най-добре да се абстрахира от това, която е чел и (гледал), и да се опита да възприеме "Дракула" като самостоятелна творба, такава, каквато е била в края на 19 век. Изолирайки шума на "модерното", ще успее да усети и възприеме красотата на една класика, дала живот на толкова други. И буквално, и преносно - малко ли книги са изпивали кръвчицата на "Дракула", преживявайки от живителната сила на творбата на Брам Стокър?

Ако и това не е достатъчно, за да ви накара да разгърнете "Дракула", тогава поне ще апелирам към хората, обичащи онези творби, писани през този романтичен и изискван (поне според мен) период. За някои този стил на писане може би ще изглежда твърде разточителен и претенциозен, за мен обаче олицетворява една епоха, изпълнена с много повече надежда от настоящата. Надежда, стъпила колкото на миналото, историята и преданията, толкова и на бъдещето, утрешния ден и науката. И паралелно с това, надеждата в човека до теб и увереността, че този човек ще бъде там.

Накрая ще добавя само, че изключително впечатление ми направи контраста между дивото, лудото, необузданото на Трансилвания като дом на Дракула и цялостното послание, което носи като събирателен образ, и сигурността, подредеността и яснотата на Англия. Това са послания, чиито отражения могат да бъдат открити и в самите герои и в отделните сцени, и  които, разбира се, се разпознават и днес, в други творби и други измерения.

Благодарности на "Дежа Бук", че са се заели с нетежката (предполагам) задача да издадат книга от подобен калибър в една пренаситена вече епоха и то тук, в България (а може би тук е дори по-лесно? българският читател, смея да твърдя, е доста ерудиран... понякога). Нямам търпение да се запозная и с "Библиотеката на Въглен връх" (и съответно да споделя мислите и впечатленията си в още едно "ревю"), а и да се сдобия с копие на "Детски и домашни приказки" (все пак - Братя Грим!).

PS

Това беше от мен за 2016-а. Догодина, до амина, с прекрасна книжчица в градина! 

Ритматистът

Ритматистът
Автор: Брандън Сандерсън
Artline Studios (2013)

Едно може да му се признае на бай ви Брандьо Сандьо - въображение има, с лопата да го ринеш! Освен че пише като на конвейер, всяка негова творба успява да изненада читателя както в количествено отношение, така и в качествено. Разбира се, заклетите брандевисти (сандерсънисти?) биха имали много по-задълбочен поглед над неговото творчество и, съответно, биха били много по-компетентни да коментират работата му (или пък не... всеки слага кепенците понякога, що се отнася до любимите му произведения и автори). Но аз, познавайки (от моя гледна точка) и лошото, и хубавото в творчеството на Брандън, смея да твърдя, че с "Ритматистът" той постига нови върхове, може би дори отвъд "Летописите на Светлината на Бурята" (или поне в различно отношение). И го казвам с пълното съзнание, че двете книги /поредици/ са почти в различни жанрове - "Летописите" бидейки класическо епично фентъзи, а "Ритматистът" залитайки повече в категорията на фантастика/янг адълт.

Интересното и изненадващото в "Ритматистът" е не просто изключително любопитната магическа система (поклон!), а че книгата звучи съвсем зряло (не като повечето други в този жанр, с извинение към почитателите му), същевременно бяга от "драмата" в епичното фентъзи (към която и аз имам слабост, признавам), която често насища героите и техните нишки. Тук присъстват всички по дефолт елементи за младежка литература - тинейджъри, училище за магия, лоши и несправедливи учители (и такива, които се застъпват за нашите герои), и ах, сладка и горчива, често неразбрана (и непризната) младежка любов, включая класическото класово разделение между различните микрообщества. Всичко това е налице, но е поднесено по начин, който значително се отличава от другите подобни произведения. Клишетата са признати, но преобърнати и на цялата картина е придаден един нов блясък, който озарява историята по изключително интересен начин.
Усещането от прочита на тази книга мога да сравня единствено със спомените си от детството, когато всяка, по-необичайна от познатите ми до сега, история ми се струваше изключителна, когато тепърва откривах прелестите на различното и неповторимото в литературата (Забележка: това не означава, че "Ритматистът" е предназначен за детска аудитория! Поне не само.) Друг подобаващ паралел е може би моментът, когато на бял свят излязоха книгите за Хари Потър. И навярно, при правилно стечение на обстоятелствата (особено предвид последните новини за договор за екранизация на творбите на Брандън), "Ритматистът" ще има шанса да постигне същия успех, или почти. Разбира се, остава под въпрос каква изненада ни е приготвил Брандън за следващата книга, но някак ме съмнява да ни разочарова в това отношение. Имам си някои забележки към него и към стила му най-вече (които, признавам, може би са също толкова предубедени колкото мненията на отявлените му фенове... но това е съвсем в реда на нещата, всеки от нас пречупва историите през собствените ни призми на човешки същества със собствени мисли, разсъждения, спомени и чувства... всеки е различен и възприема различно прочетеното), но едно не мога да му отрека, и това е изключителната отдаденост към създадените от него светове (а те не са един или пък два!). Малкото ми притеснение е свързано единствено с факта, че в един момент ще усети, че е лапнал твтрде много лъжици наведнъж - и все нещо ще изпадне на земята (а читателският ми егоизъм се надява това да не се отнася за "Летописите" или "Ритматистът").

И още малко рандъм мисли...  за Тебеширчета!!! Не мога да опиша колко сладко ми звучеше в представите тази дума всеки път, щом я прочета. И описанията, и илюстрациите (страхотни, бай дъ уей), и правилата на магическата система (отличен баланс, между другото, що се отнася до физика и метафизика, до чисто научната страна на нещата и онази неопределеност и духовност, която съпътства класическата магия.. нещо, което със сигурност ми липсваше в "Мъглороден", например). Накрая историята подсказва, че се крие много повече от онова, което съзираме на повърхността (или което Брандън е пожелал да сподели с читателите си), така че с нетърпение чакам продължението (сериозно, всички почитатели на "Хари Потър", смятам, че биха оценили подобаващо тази нова (поне за мен) поредица).

При всички положения, мога да призная, че съжалявам искрено задето не съм прочела по-рано "Ритматистът". Или пък не... така ще чакам по-малко до следващата книга!

Заслепяващият нож и Разбитото око

Заслепяващият нож

Разбитото око

- втора и трета книга от фентъзи поредицата "Светлоносеца"

Автор: Брент Уийкс

Съжалявам, че ще трябва да покрия втора и трета книга от поредицата "Светлоносеца" в един пост, но така налагат обстоятелствата. Затова ще се опитам да съм по-кратка (и ще се проваля, знам). 

"Заслепяващият нож" и "Разбитото око" са на доста по-добро ниво от първата - "Черната призма". Героите са вече доста по-добре изградени и пълнокръвни и започват малко по малко да встъпват в отредените им роли. Сюжетът се задълбочава и вече започва да се усеща заплахата за света им, но все още ми липсва емоционална наситеност, която да ми повлияе на мен като читател, а не просто да регистрирам случващото се като нещо страшно и опасно. Противоречивостта си остава основна тема по отношение на основния конфликт "добри" и "лоши", но хоризонтът постепенно се разширява, обхващайки и върешни политики и интриги. Общо взето, фронтът на "добрите" далеч не е толкова единен и хомогенен (по отношение на интересите им), а както става ясно в "Разбитото око" има и нещо, което, освен това, го и прояжда отвътре. Надявам се тази сюжетна линия да продължи да се развива в същия дух, че и още по-добре. 

Малко по-конкретно за героите:

Кип се превръща в един доста умел притеглящ (за малко да напиша "преливащ", WOT fans you know what I mean). Все още съществува проблемът със себеомразата и самоунижението, но постепенно това заглъхва. Освен това приключенията на Кип ясно показват, че момчето е не просто умно, интелигентно и с много силен потенциал, а вече е придобило почти всичко необходимо, за да бъде... Хъм, какъв беше правилният термин? А, да - badass, чисто и просто казано. И всичко щеше да е прекрасно, ако Брент Уийкс не заменяваше единия дразнещ мотив с друг. Без да съм твърде критична, ще кажа само, че Кип го пере хормонът здраво и няма спиране до края. (Въобще темата за секса често се засяга и то по един съвременно... комедиен... някакъв си начин, което разсейва и като цяло на мен не ми харесва.)

От друга страна, Кип вече си има Зимун, който мъти и без това размътените води. Този герой го засичаме от началото на поредицата и все по неприятни поводи. Най-лесно мога да го опиша, като го поставя в една редичка с още няколко други от неговата категория -  Долорес Ъмбридж, Джофри Баратеон, Падан Фейн. Хъм, по-скоро това е стълбичка, не редичка, но Зимун със сигурност се изскачва стабилно нагоре. 

Гавин... Гавин е ... Малко ми е трудно да говоря за Гавин. В сюжетно отношение всичко е прекрасно. Идеята за падението на този човек, олицетворяващ спасението и всичко най-светло в света, религиозен, духовен водач, човек, на когото хората не просто се възхищават, но и обичат... цялата тази блестяща аура около Гавин бе наистина с твърдостта на сапунен мехур. Докоснеш с пръст - мехурчето си остава цяло и непокътното, но отдръпнеш ли пръста си... край. През цялото време, докато Гавин е бил на власт, животът му е представлявал точно това. Този образ на илюзията по отношение на Гавин може да се отнесе и към цялото общество, към вярванията, структурата, правилата (и съответно към неговия антипод в историята). Доста добре направено и ми харесва. НО трябваше ли да има толкова страдания? 

Третата книга е буквално удар след удар и в единствения момент, когато изглеждаше, че нещата ще се преобърнат (и дори ще станат доста, доста по-интригуващи), авторът избира друга алтернатива. Надявам се искрено това да е било с цел по-нататък да видим онова, което за малко щяхме да видим в този момент. Дано, дано, дано. 

Другото добро попадение е героинята на Тея (Адрастея). Може да мине в категорията на модерните "силни женски персонажи", стига да се освободи от робското самоопределяне (сигурна съм, че е много травмиращо да си роб, не го омаловажавам в никакъв случай; проблемът е, че отново нещо не ми достига в образа на робството, който Уийкс е изградил - оставям на страна клетниците на пиратските кораби, там всичко е описано много добре и е много тежко за четене). Интересното при Тея е, че тя заменя робството с един друг вид служба, който, ако се направи правилно, ще издигне героинята ѝ до нови висини. Това е другата сюжетна нишка, която чакам с нетърпение. Отново имам надежди, отново се опасявам да не бъда разочарована. 

А любовния триъгълник хич няма да го коментирам. И въобще начина, по който се разви тази ситуация.

Друга важна особеност е, че магическата система се разраства и има готини нови нещица, като ще е интресно да се размърдат още повече нещата на този фронт. Ще видим. Онова с Гавин, ако беше станало... или ако стане в бъдеще... 

Друг (вече доста по-сериозен) недостатък е, че Брент Уийкс, според мен лично, има проблем с финализирането на книгите си. През цялото време се следва едно стабилно темпо, докато финалите са... пребързани. От една страна това е наложително, когато има екшън и прочие, но трябва да се комбинира с правилната емоционалност и описания. Все пак достатъчно увлекателно е, за да предизвиква читателския интерес. 

Впрочем, клифхенгърът накрая тотално срина всичко в мен. Блестящо. Трябваше да се досетя.

Kip and Gavin by BotanicaXu