петък, 2 септември 2016 г.

Черната призма

Черната призма
Книга първа от "Светлоносеца"
Автор: Брент Уийкс
ИК "Бард" (2014)
Превод: Иван Иванов

"Светлоносецът" е от онези поредици във фентъзи жанра, за които може доста да се говори и много думички да се изпишат, поради простата причина, че се уповава на вече познати ни герои, сюжети и други елементи, но преиначени така, че усещането за тях да е различно и ново. Първосигналната ми реакция, разбира се, беше да изпиша 3 страници текст (1138 думи). Сетне обаче се замислих колко абсурдно и излишно е. Сигурно ще се питате защо (при положение, че това, в крайна сметка, е целта на този блог) и отговорът е прост: way too much, duh. Но и не само това... осъзнах колко много се задълбочих в критиката към текста, при положение, че все още нямам цялата информация пред себе си.

И така. Първа книга от поредица. Всички любители на фентъзито знаем колко важна може да бъде тази първа книга по отношение на цялостното впечатление за света и историята - в някои случаи може завинаги да ни помрачи удоволствието от прочетеното, понякога дори ни отказва тотално да продължим нататък. При по-оптимистичните варианти тя ни зарибява (простете за жаргона) достатъчно, за да разлистим и следващата част, а в най-добрия случай ни окрилява и съживява до степен, в която тази реалност, описана в съответната книга, се превръща в наша собствена. Трудно е за обяснение, но съм сигурна, че знаете какво имам предвид.

"Черната призма" със сигурност не попада в последната графа. Не попада и в първите две обаче. Със сигурност ме кара да разлистя продължението, но е все още много далеч от онова "опияняване", което изпитвам при добрите фентъзи светове. Но ѝ давам шанс и се надявам това да се случи. 

А причината за тази ми критика, смятам, се дължи на факта, че авторът използва тази първа книга, един вид, като опитно поле за разработване на героите. През по-голямата част от историята имах чувството, че Брент Уикс пробва тук, пробва там, сякаш героите са не просто в процес на изграждане, а изцяло на измисляне. Усещам някаква несигурност, която донякъде ми развали удоволствието от прочетеното. Като се изключи това, обаче, самите герои са достатъчно интересни, за да запалят читателя. Сред тях се откроява Гавин Гайл (разбира се, след като е главният герой, но бих писала на Брент Уикс малко минусче за името), който е може би най-добре развитият персонаж в историята - по отношение както на сюжета, така и на характера на героя. Клифхенгърът в края на първата част обещава и доста интересни (може би дори малко плашещи) промени в Гавин. По отношение на останалите герои, Уикс със сигурност се опитва да обърне стереотипа - в някои случаи успява, в някои не. За пример мога да дам Кип - опитвайки се да преиначи идеята за "стандартното младо момче - герой" в нещо малко по-различно, попада изцяло в друг тип шаблон. Самоунижението в собствените мисли (гледната точка на Кип) не знам до колко е подходящо за този тип литература, но на мен лично не ми допадна. Нямам нищо против външния вид на момчето, но ми се щеше авторът да покаже,  именно чрез "PoV"-а на Кип, че точно външният вид няма значение, че самият той се чувства добре, защото има необходимите качества и е способен, така че героят да служи за пример. Много деца и младежи преминават през подобен етап в израстването си и такъв тип мислене е твърде деструктивно. Хората трябва да са горди с това, което са, а не да се самоунищожават чрез съжаление за това, което не са. Надявам се, че мисленето на Кип ще се промени в хода на историята. Бекграундът на Кип (средата, в която расте, родители, приятели, прочее) също не е много далеч от стереотипа, макар и не онзи, често срещан във фентъзи жанра, но все пак добавя някаква нотка на различност.

Другият основен елемент, който задължително трябва да се спомене, е магическата система (разбира се). Много цветно, много шаренко - допадна ми. По сложност може би се доближава до нивата на Сандерсън (така че, похвала за старанието) и заради това, предполагам, че ще се хареса на неговите фенове. Усещането за величие и мистичност, които за мен са задължителна характеристика на магията, също са налице в известна степен, което е хубаво, но онова, което никак не е хубаво е, че прекалено бързо и в прекалено голяма степен се разкриват различните правила, закономерности и прочие благинки. Все пак е само първа книга, какво ще остане за следващите? Сякаш авторът бърза да ни представи колко сложна, наситена и интересна система е измислил, вместо да загатва оттук и там по малко, така че читателят да има възможността да използва въображението си, да задава въпроси и, съответно, да няма търпение да разлисти нататък, за да разбере отговорите. Но пък използването на цветове е достатъчно готино (впрочем, не само на Сандерсън ми напомня, но както и да е). 

Що се отнася до основния конфликт... "врагът" липсваше в по-голямата част от книгата, с изключение на началото (което доста се проточи) и няколко гледни точки на Карис (жената-войн) и то в ролята ѝ на пленница (не, няма рицар на бял кон... не точно, поне). Липсваше ми емоционалност, ангажираност, логика дори (не, че не са обяснени причините за конфликта, но... нещо, нещичко не ми достигна).

Все пак, следващата книга обещава да задълбае повече в темата. Предполагам и се надявам, повествованието да върви по-гладко, героите да "израстнат" до същината си и развитието им, естествено, да бъде задоволяващо. И се надявам, също така, Брент Уикс да е обърнал малко повече внимание на света си - картата голяма, пък... 

А! Замалко да забравя - страхотна корица. Yummy.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Моля, уважавайте чистота на българския език! Пишете на кирилица!